„Да.“
Марино: „Някога участвала ли е в концерти, свирила ли е в оркестър, явявала ли се е пред публика?“
„Мисля, че можеше да го прави, но просто нямаше време.“
Марино: „Какво още? Например ти си в актьорска група, дори и в момента играеш в пиеса. А тя интересуваше ли се от подобни неща?“
„Изключително много. Това беше едно от нещата, които ме очароваха още когато се запознах с нея. Ние си тръгнахме от събирането, където я бих видял за първи път, и се разхождахме из университета цели часове. Когато започнах да й разказвам за лекциите си, разбрах, че тя знае за театъра много. И започнахме да си говорим за пиеси и други подобни неща. Аз тогава се интересувах от Ибсен. Разговорът тръгна в тази посока: действителност и илюзия, кое и истинското и кое е грозното у хората и в обществото. Една от неговите водещи теми е чувството на отчуждение от дома, на изолация. Поговорихме на тази тема.“
И тя ме учуди. Никога няма да я забравя. Засмя се и каза: „Вие, хората на изкуството, си въобразявате, че сте единствените, които усещате нещата. А същите чувства ги има в много от нас — същата празнота, същата самота. Но ние не притежаваме средствата, за да ги изразим с думи, а трябва да продължим по същия начин, като се опитваме да се преборим. Чувствата са си чувства. Мисля, че чувствата на хората по света не се различават кой знае колко.
Започнахме спор, приятелска дискусия. Аз не бях съгласен. Има хора, които чувстват нещата по-дълбоко, а има хора, които усещат неща, които ние не можем да доловим. Ето това е причината за отчуждението, за чувството на изолация, неспособността да се приобщиш…“
Марино: „И това е нещо, което ти е близко?“
„Това е нещо, което аз мога да разбера. Може и да не чувствам всичко, което усещат другите хора, но мога да разбера техните чувства. Нищо не може да ме учуди. Ако човек се интересува от литература, от драматургия, той влиза в досег с необятен спектър човешки емоции, нужди и пориви, и добри, и лоши. В характера ми е да умея да се превъплъщавам в други хора, да чувствам това, което чувстват те, да се държа така, както се държат те, но това не означава, че тези външни изяви са част от мен. Мисля, че ако има нещо, което ме кара да се чувствам по-различен от другите хора, то това е фактът, че аз имам нужда да преживея тези неща, да анализирам й да разбера огромния спектър от човешките емоции, които току-що споменах.“
Марино: „Можеш ли да разбереш емоциите на човека, който е постъпил така с жена ти?“
Тишина.
Следващите думи едва се чуха: „Боже мой, не!“
Марино: „Сигурен ли си в това?“
„Не. Искам да кажа, сигурен съм! Не искам да го разбирам!“
Марино: „Знам, че ти е трудно да мислиш за тези неща, Мат. Но би могъл много да ни помогнеш, ако ти дойде някаква идея. Например, ако трябваше да измисляш роля за един такъв убиец, какво би представлявал той…“
„Не знам! Копеле мръсно! — Гласът му се пресече, направо експлодира от гняв. — Не знам защо ми задавате тези въпроси! Вие сте полицията, дявол да го вземе! Вие сте тези, които трябва да ги разбирате тези работи!“
Той млъкна внезапно, като че ли някой беше вдигнал игла от плоча.
Касетата продължи да се върти дълго, в пълна тишина, като изключим покашлянето на Марино и отместването на стол.
След това Марино попита Бекер:
„Случайно да имаш още една касета в колата си?“
Отговорът дойде от Питърсън, гласът му бе приглушен и ми се стори, че плаче:
„В спалнята имам две.“
„Благодаря ти, Мат. — Гласът на Марино провлачваше думите невъзмутимо. — Много мило от твоя страна.“
След двадесет минути Мат Питърсън стигна до това, как е намерил тялото на жена си.
Беше ужасно да го слушаш, а да не можеш да го видиш. Нямаше с какво да отклониш вниманието си. Съзнанието ми се понесе заедно с неговите образи и спомени. Думите му ме поведоха към мрачни дълбини, където не исках да слизам.
Касетата продължаваше да се върти.
„… Хм, сигурен съм. Не се обадих, преди да тръгна.
Никога не се обаждах, направо потеглях. Не се мотаех, нито нищо. Както вече казах, тръгнах от Шарлътсвил веднага щом свърши репетицията и прибрахме костюмите и реквизита. Трябва да е наближавало дванадесет и половина. Бързах да се прибера. Не бях виждал Лори цяла седмица.
Беше почти два, когато паркирах пред къщата, и като първа реакция забелязах, че лампите не светят, а това означаваше, че си е легнала. Програмата й беше много напрегната. Работеше дванадесет часа, после двадесет и четири почиваше. Това беше ужасно за биологическия часовник, а и смените никога не се повтаряха. В петък беше на работа до полунощ, а в събота… ъъъ… днес, трябваше да почива. Утре трябваше да е от полунощ до понеделник на обяд. Вторник почивка, после от сряда по обяд до полунощ. Така се въртяха дежурствата й.