Отключих външната врата и запалих лампата във всекидневната. Всичко изглеждаше нормално. Връщайки се назад сега, мога да кажа, че макар да нямах никаква причина да обръщам специално внимание на това, дали има нещо необичайно, си спомням, че лампата в коридора не светеше. Забелязах, понеже тя обикновено я оставяше да свети заради мен. Имах навика да отивам направо в спалнята. Ако тя не беше прекалено уморена, а това се случваше много рядко, стояхме будни в леглото, пиехме вино и разговаряхме, а после спяхме до много късно.
Бях объркан… ъъъ… Нещо ме объркваше. Спалнята. Първоначално не виждах нищо, защото лампата… естествено, лампата не светеше. Но веднага усетих, че нещо не е в ред. Като че ли го усетих още преди да съм го видял. Като животните. И ми се стори, че има някаква миризма, но не бях сигурен, а това ме объркваше още повече.“
Марино: „Каква беше тази миризма?“
Тишина.
„Опитвам се да си спомня. Само смъртно я долавях. Но все пак достатъчно, за да ме озадачи. Беше неприятна миризма, нещо сладникаво и гнило. Особена миризма.“
Марино: „Нещо като пот?“
„Прилича, но не съвсем. Беше сладникава. Неприятна. Остра миризма.“
Бекер: „Миризма, която ви е позната?“
Пауза.
„Не, мисля, че никога преди не съм усещал такава миризма. Беше едва доловима, но аз сигурно съм, я усетил по-ясно, защото в момента, в който влязох в стаята, не виждах и не чувах нищо. Вътре беше толкова тихо. Първото нещо, което доловиха сетивата ми, беше тази особена миризма. Мина ми през ума, странно, но ми мина през ума — може Лори да е яла нещо в леглото. Не знам. Нещо като, хм, вафли или нещо със сироп. Палачинки. Помислих си, че може да й е станало лошо, че може да е яла някакви гадости и да й е станало лошо. Понякога се тъпчеше… ъъъ… ядеше блажни храни, когато беше под напрежение или бе изнервена. Беше напълняла много, откак аз трябваше да пътувам до Шарлътсвил…“
Сега вече гласът му трепереше съвсем осезателно.
„Ъъъ, миризмата беше гадна, нездрава, като че ли й е било лошо и цял ден е лежала. Което би обяснило защо всички лампи бяха изгасени и защо бе заспала, преди да се върна.“
Тишина.
Марино: „И после какво стана, Мат?“
„После очите им започнаха да свикват и аз не разбирах това, което виждах. Леглото придоби очертания в мрака. Не разбирах начина, по който покривките висяха от леглото. А и тя. Лежеше отгоре, в това странно положение, и беше съвсем гола. Господи! Сърцето щеше да изскочи от гърдите ми още преди картината да придобие някакъв смисъл в съзнанието ми. И тогава щракнах ключа на лампата и я видях… Крещях, но не чувах собствения си глас. Като че ли крещях само в главата си. Като че ли мозъкът ми изскачаше от черепа ми. Видях петното върху чаршафа, червената течност, потекла от носа и устата й. Мислех, че не е тя. Дори не изглеждаше като нея. Беше някой друг. Беше някаква гадна шега, някакъв номер. Не беше тя.“
Марино: „После какво направи, Мат? Докосвал ли си я, пипал ли си нещо в спалнята?“
Последва дълга пауза, запълнена само с плиткото, забързано дишане на Питърсън.
„Не, искам да кажа, да. Докоснах я. Не помислих. Просто я докоснах. Рамото, ръката. Не си спомням. Беше топла. Но когато поисках да пипна пулса й, не можах да намеря китките й. Защото тя беше легнала върху тях, те бяха вързани зад гърба й. Протегнах ръка, за да докосна врата й, и видях шнура, впит в кожата. Мисля, че се опитах да пипна или да чуя дали бие сърцето й, но не си спомням. Аз знаех. Знаех, че е мъртва. Видът й. Не можеше да не е мъртва. Изтичах в кухнята. Не си спомням какво съм казал, дори не си спомням как съм набрал номера. Но си спомням, че извиках полицията и след това започнах да крача напред-назад. Просто крачех напред-назад. Влизах и излизах от спалнята. Облегнах се на стената и плаках и й говорех. Говорех й, докато дойде полицията. Казвах й: нека не е истина. Непрекъснато се ослушвах да чуя кога някой ще пристигне. Стори ми се, че чакам безкрайно…“
Марино: „Електрическите шнурове, начинът, по който е била вързана. Пипнал ли си нещо, шнуровете или пък нещо друго? Спомняш ли си?“
„Не. Искам да кажа, не си спомням. Ъъъ, но ми се струва, че не съм. Нещо ме възпря. Исках да я покрия. Но нещо ме възпря. Нещо ми подсказа да не пипам нищо.“
Марино: „Имаш ли нож?“
Тишина.
Марино: „Нож, Мат. Намерихме нож, туристически нож с брус в калъфа и с компас на дръжката.“
Думите последваха объркано: „Ъъъ. Купих си го преди няколко години. Беше от онези ножове, които можеш да си изпишеш по каталог за пет и деветдесет и пет или нещо подобно. Ъъъ, вземах го със себе си, когато ходех извън града. Вътре в дръжката има рибарско влакно и кибрит.“