Марино: „Къде го видя за последен път?“
„На бюрото. Беше на бюрото. Мисля, че Лори го използваше да отваря писма. Не знам. Търкаля се там от месеци. Може да се е чувствала по-сигурна, като е знаела, че е там. Като е сама нощем и въобще. Казах й да си вземем куче. Но тя беше алергична.“
Марино: „Ако правилно съм те разбрал, Мат, искаш да кажеш, че ножът е бил на бюрото, когато си го видял за последен път. И кога е било това? Миналата събота или неделя, когато си бил у дома, същия уикенд, когато си сменил мрежата на прозореца в банята?“
Отговор не последва.
Марино: „Да се сещаш за някаква причина, поради която жена ти би могла да премести ножа, да го пъхне в някое чекмедже или нещо такова! Някога да е правила — нещо подобно?“
„Мисля, че не. Стои на бюрото до лампата от месеци.“
Марино: „Можеш ли да обясниш защо намерихме този нож в долното чекмедже на скрина под куп пуловери и до кутийка с презервативи? Бих казал, твоето чекмедже?“
Тишина.
„Не. Не мога да го обясня. Там ли го намерихте?“
Марино: „Да.“
„Презервативите. Стоят там отдавна. — Последва глух смях, почти въздишка. — Отпреди Лори да започне да гълта хапчета.“
Марино: „Сигурен ли си за презервативите?“
„Разбира се, че съм сигурен. Започна да взема хапчета около три месеца преди да се оженим. Ние се оженихме точно преди да се преместим да живеем тук. Преди по-малко от две години.“
Марино: „А сега, Мат, трябва да ти задам няколко въпроса от лично естество и искам да ме разбереш — не се заяждам е теб, нито пък искам да се чувстваш неудобно. Но си има причини за това. Има неща, които трябва да знаем и заради самия теб, окей?“
Тишина. Чух как Марино запали цигара.
„Добре тогава. Презервативите. Имал ли си някакви връзки извън семейството, искам да кажа, с някоя друга?“
„Категорично не.“
Марино: „През седмицата живееш извън града. Сега, ако бях на твоето място, щях да се изкуша…“
„Е, да, ама не сте. За мен Лори беше всичко. Нямам нищо с никоя друга.“
Марино: „Може би някоя жена, с която играеш в пиесата?“
„Не.“
Марино: „Виж сега, ние, хората, правим такива неща. Искам да кажа, човешко е, окей? Привлекателен мъж като теб — ами жените сигурно сами ти се хвърлят на врата. И кой би те упрекнал? Но ако се виждаш с някоя друга, ние трябва да знаем. Може и да има някаква връзка.“
Следващите думи бяха едва доловими.
„Не, казах ви. Не може да има никаква връзка, освен ако не ме обвинявате в нещо.“
Бекер: „Никой не ви обвинява в нищо, Мат.“
Чух как някакъв предмет се плъзна по масата. Може би пепелникът.
И гласът на Марино: „Кога за последен път си правил любов с жена си?“
Тишина.
И след това треперещият глас на Питърсън: „Боже Господи!“
Марино: „Знам, че това си е твоя лична работа. Но трябва да ни кажеш. Има си причина.“
„Неделя сутринта. Миналата неделя.“
Марино: „Знаеш, че ще трябва да се направят изследвания, Мат. Медиците ще изследват всичко, за да се разберат кръвните групи, да се направят други съпоставки. Ще трябва да вземем от теб проби, така както ти взехме отпечатъци. За да можем да подредим нещата, да знаем кое е твое, кое е нейно и кое може да е на…“
Тук касетата внезапно свърши. Аз премигах и очите ми като че ли дойдоха на фокус за пръв път от часове.
Марино се пресегна, изключи касетофона и извади касетата.
После заключи:
— След това го заведохме в Ричмъндското главно следствено и му направихме всички изследвания. Даже в момента Бети се занимава с кръвните му проби, за да направим съпоставка.
Аз кимнах и погледнах часовника. Беше дванадесет часът. Повдигаше ми се.
— Какво ще кажеш, а? — Марино потисна една прозявка. — Ясно ти е, нали? Тоя е откачен. Трябва да е откачен човек, който може така да говори, след като е намерил жена си по този начин. Повечето не приказват. А тоя щеше да продължи да плямпа до Коледа, ако бях го оставил. Ако питаш мен, само куп красиви приказки и поезия. Много е излъскан. Ако искаш да знаеш, той е. Толкова е излъскан, че направо ме хваща шубето.
Свалих очилата си и разтрих слепоочия. Мозъкът ми беше прегрял, мускулите на врата ми пламтяха. Копринената блуза под престилката беше подгизнала. Бях толкова изтощена, че единственото, за което мечтаех, бе да скръстя ръце върху масата, да положа глава и да заспя.
— Неговият свят се състои от думи, Марино — чух аз гласа си. — Един художник щеше да ти нарисува тази картина. Мат я е нарисувал с думи. Това е начинът, по който той съществува, по който изявява себе си, чрез думи и пак думи. За хора като него мисълта трябва винаги да се облече с думи.