— Искам да кажа, че е възможно.
Лицето му застина от яд, а когато се запъти към вратата, го чух да мърмори:
— Проклети жени…
5.
Пазарът на Шеста улица представлява нещо като залив без вода, един от откритите слънчеви търговски центрове от стъкло и стомана, построени в края на банковия район, в самия център на града. Не се случваше често да обядвам навън, а и този следобед просто нямах време за такъв лукс. Имах среща след по-малко от час, а освен това бяха съобщили за два неочаквани смъртни случая и едно самоубийство, но аз имах нужда от разтоварване.
Марино ме притесняваше. Отношението му към мен ме връщаше към студентските ми години.
Аз бях едно от четирите момичета в моя курс в университета Хопкинс. В началото бях прекалено наивна, за да разбера какво става. Внезапното скърцане на столове и подчертаното шумолене на листове, когато някой преподавател ме извикваше, не бяха съвпадение. Не беше случаен и фактът, че старите тестове преминаваха от ръка на ръка, но никога не стигаха до мен. Извиненията „Няма да можеш да разчетеш почерка ми“ или „В момента съм го дал на друг“ се повтаряха прекалено често в редките случаи, когато бях пропуснала лекция и ми се налагаше да минавам от студент на студент, за да ги моля да припиша техните. Бях малко насекомо, застанало срещу една застрашителна мрежа, изплетена от мъже, в която аз никога нямаше да бъда приета, а можех да бъда само плячка.
Изолацията е най-жестокото от всички наказания, а на мен никога не ми беше хрумвало, че може да съм нещо по-малко от човек само защото не съм мъж. Една от колежките ми в крайна сметка се отказа, а другата стигна до пълно нервно разстройство. Единствената ми надежда беше оцеляването, единственото ми отмъщение успехът.
Смятах, че всичко това е минало, но сега Марино отново ме връщаше към онези дни. Сега бях по-уязвима, защото тези убийства ми действаха по начин, по който никое друго убийство не ми беше действало. Не исках да оставам сама срещу всичко това; но за Марино като че ли нещата бяха решени по отношение на Мат Питърсън, както и по отношение на мен.
Обедната разходка Ми се отразяваше успокоително, ослепителното слънце ми намигаше от предните стъкла на преминаващите коли. Двойните врати на търговския център бяха отворени, за да пропускат въздух, а щандът за храни беше толкова претъпкан с хора, колкото и очаквах. Докато стоях на опашката за салати, наблюдавах хората наоколо, млади двойки, които се смееха и разговаряха лениво край масичките. Имаше и жени, които изглеждаха сами, угрижени делови жени, облечени в скъпи костюми, които отпиваха от диетичната си кола или отхапваха от сандвичите си.
Може би точно на някое такова място той бе набелязвал жертвите си, някое голямо обществено място, където единственото нещо, свързващо четирите жени, е било това, че той е приел поръчките им на един и същи щанд.
Но най-големият, привидно неразрешим проблем беше, че убитите жени нито работеха, нито живееха в една и съща част на града. Не можеше да се предположи, че са посещавали същите магазини, заведения, банки или каквото и да било друго. Ричмънд се простира върху голяма площ, а процъфтяващи търговски центрове имаше и в четирите му части. Хората от северния район се обслужват от търговците от северната част, хората, които живеят на юг от реката, предпочитат магазините в южната част, същото важи и за източната част. Аз обикновено се ограничавах с търговските центрове и ресторантите в западната част, освен когато бях на работа.
Ръцете на жената зад щанда, която взе поръчката ми за гръцка салата, за миг застинаха във въздуха, а очите й се спряха на лицето ми, като че ли се мъчеше да си спомни откъде ме познава. Стана ми неловко, като си помислих, че може да е видяла снимката ми във вечерния вестник. А може и да ме е познала от телевизионните репортажи или рисунките от съдебни дела, които местните телевизионни станции неизменно изваждаха от папките си всеки път, когато някое убийство разтърсваше Централна Вирджиния.
Винаги съм искала да бъда незабележима, да се слея с тълпата. Но бях в неизгодно положение, и то по няколко причини. В страната имаше малко жени главни съдебни лекари, а това караше репортерите да стават прекалено усърдни, когато обръщаха камерите си към мен или когато изравяха стари цитати. Външният ми вид ме прави лесна за разпознаване, защото е „характерен“, защото съм „русокоса“ и „привлекателна“, и какво ли още не, ако човек вярва на вестниците. Родът ми е от Северна Италия, където една част от населението са русокоси и синеоки, а в жилите им тече кръвта на народите на Савоя, Швейцария и Австрия.