Марино бавно прекоси стаята и застана пред мен.
— Качил се е по стълбата — каза той.
— Каква стълба? — попитах.
Имаше два прозореца. Този, на който той беше спрял погледа си, бе по-близо до леглото и бе отворен.
— Отвън по стената минава стара желязна пожарна стълба — обясни той. — Оттам е влязъл. Стъпалата са ръждясали. Намерихме люспи от ръжда по дограмата, сигурно са от обувките му.
— И пак оттам е излязъл — предположих.
— За това не можем да бъдем сигурни, но така изглежда. Наложи се да разбиваме вратата. Но отвън — добави той и хвърли още един поглед към прозореца — под стълбата расте висока трева. Няма никакви стъпки. В събота вечер валя като из ведро, но това никак не ни помага.
— Има ли климатична инсталация? — По кожата ми лазеха тръпки, въздухът в стаята бе горещ, гнил и влажен.
— Не. Няма и вентилатори. Нито един. — Той избърса зачервеното си лице с ръка. Косата му бе залепнала по мокрото чело на сиви кичури, очите му бяха кръвясали, с тъмни кръгове. Имаше вид на човек, който цяла седмица нито е спал, нито се е преобличал.
— Прозорецът заключен ли беше? — попитах аз.
— И двата бяха отключени. — Изведнъж лицето му придоби учудено изражение и ние едновременно се обърнахме към вратата. — Какво, по дяволите…
Женски писък се бе извисил от антрето два етажа по-долу. Чуваше се тътрене на крака, мъжки гласове спореха.
— Махай се от къща ми! О, Господи… Махай се от къщата ми, копеле такова! — крещеше жената.
Марино рязко мина край мен и шумно затрополи надолу по дървените стъпала. Чух гласа му и почти веднага крясъците спряха. Гръмките гласове се превърнаха почти в шепот.
Пристъпих към външния оглед на тялото.
Температурата на тялото беше същата като температурата на стаята. Веднага след смъртта тялото бе изстинало и се бе вкочанило; после, с покачването на външната температура, се бе покачила и температурата на тялото. Най-накрая вкочанясването бе отминало, сякаш първият шок от смъртта бе преминал с времето.
Нямаше нужда да отмествам покривката много, за да видя какво има отдолу. За секунда спрях да дишам и сърцето ми замря. Внимателно върнах покривката обратно и започнах да си свалям ръкавиците. Тук не можех да направя нищо повече. Нищо.
Когато чух стъпките на Марино по стълбите, се извърнах, за да му кажа, че трупът трябва да стигне до моргата покрит. Но не успях да издам нито звук. Стоях и гледах в безмълвно изумление.
До него на прага стоеше Аби Търнбул. Какво, по дяволите, правеше Марино? Да не беше полудял? Аби Търнбул, репортер номер едно, акулата, пред която чудовището от „Челюсти“ изглеждаше като златна рибка.
Тогава забелязах, че е по сандали, дънки и бяла памучна блуза, която висеше навън. Косата й бе вързана. По лицето й нямаше грим. Не носеше нито касетофон, нито тефтер, през рамото й бе преметната само платнена торба.
Широко отворените й очи се приковаха към леглото, лицето й се сгърчи от ужас.
— Господи, не!!! — изкрещя тя и ръката й се стрелна към отворената й уста.
— Значи е тя — рече Марино тихо.
Аби се приближи с вторачени очи.
— Господи, Хена. Господи…
— Това ли е нейната стая?
— Да. Да. Господи, Боже мой…
Марино отсечено кимна на един униформен полицай извън полезрението ми да се качи горе и да изведе Аби Търнбул. Чух стъпките й по стъпалата и стоновете й.
Тихо се обърнах към Марино:
— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?
— Ей, ама аз винаги знам какво правя.
— Значи тя е крещяла — продължих като вцепенена. — Крещяла е по полицията.
— Не. Болтс току-що бе слязъл. Крещеше по него.
— Болтс? — Мозъкът ми сякаш се вледени.
— И е права — отговори той с равен глас. — Къщата си е нейна. Права е, като не иска да се разполагаме навсякъде и да й казваме, че не може да влезе…
— Болтс? — попитах аз тъпо. — Болтс ли й е казал, че не може да влезе?
— Той и още двама. — Повдигна рамене. — С нея ще си имаме главоболия. Съвсем се е побъркала. — Погледът му се плъзна по тялото на леглото и нещо проблесна в очите му. — Тази дама тук й е сестра.
Всекидневната бе изпълнена със слънчева светлина и саксии със зеленина. Беше на втория етаж. Личеше си, че скоро са били платени много пари за ремонт. Полираният дървен под бе почти изцяло покрит с дебело памучно индийско килимче на светлосини и зелени фигури. Мебелите бяха бели и ъгловати, навсякъде имаше малки възглавнички в пастелни цветове. По варосаните стени висеше завидна колекция абстрактни монотипни гравюри от ричмъндския художник Грег Карбо. Стаята не бе практична; подозирах, че Аби я бе подредила, имайки предвид само себе си. Бе впечатляваща, но студена бърлога, която говори за успех и липса на сантименталност, а това беше много типично за създателката й, поне доколкото можех да я преценя.