— Добре. Естествено, няма да ми кажете — изстреля Аби, насичайки изреченията. — Всичко ми е ясно. Вие няма да ми кажете. Ще си криете картите. Тези неща са ми ясни. И защо? Колко жени още трябва да убие това копеле? Шест? Десет? Петнадесет? Може би тогава ченгетата ще го заловят?
Когато Марино се обади, невиждащите му очи още бяха обърнати към нея:
— Недейте да стоварвате вината върху полицията, госпожице Търнбул. Ние сме на ваша страна, опитваме се да помогнем…
— Точно така! — прекъсна го тя. — Вие и вашата помощ! Колко много помогнахте миналата седмица! Къде, по дяволите, бяхте тогава?
— Миналата седмица? Какво по-точно имате предвид?
— Имам предвид горилата, която ме проследи от редакцията до къщи! — възкликна тя. — Беше се залепил за мен като гербова марка, аз завия нанякъде и той след мен. Дори спрях пред един магазин, за да го разкарам. Когато излязох след двадесет минути, пак си седеше там. Същата кола! И продължи да ме следи! Прибрах се и веднага се обадих на полицията. А те какво направиха? Нищо. Някакъв полицай довтаса след два часа, за да провери дали всичко е наред. Дадох му описание, даже номера на колата. А той направил ли е проверка? Боже мой, не! Поне не чух и дума. А тази свиня в колата може да е бил и убиецът! Сестра ми е мъртва. Убита. Защото някакъв полицай не си е помръднал пръста.
Марино я изучаваше с поглед, в очите му проблясваше интерес.
— Кога точно е станало това?
Тя се поколеба.
— Във вторник, струва ми се. Миналия вторник. Късно, може би към десет и половина вечерта. Работих в редакцията до късно, имах да довършвам един материал…
Той придоби объркан вид.
— Ъъъ, ако не греша, вашата смяна не беше ли нощна — от шест до два сутринта или нещо такова?
— Във вторник друг репортер беше поел моята смяна. Трябваше да отида рано през деня, за да довърша нещо за следващия брой.
— Аха — рече Марино. — Окей, колата. Кога започна да ви следи?
— Трудно е да се каже. Всъщност я забелязах няколко минути след като бях тръгнала от паркинга. Може и да ме е причаквал. Може в един момент да ме е забелязал, не зная. Но изведнъж се залепи за задната ми броня с включени фарове. Намалих, като се надявах, че ще ме задмине. Но той също намали. Натиснах газта. Пак същото. Не можех да се отърва от него. Реших да се отбия в един магазин. Не исках да ме проследи до дома. Но то така и стана. Трябва да е подминал, да се е върнал и да ме е изчакал в паркинга или на някоя улица наблизо. Изчакал ме е, докато изляза, и после е тръгнал.
— Сигурна сте, че е била същата кола?
— Нов кугар, черен. Абсолютно съм сигурна. Имам човек от Отдела за моторни превозни средства. Когато ченгетата не направиха нищо, той провери номера. Колата е наета. Имам адреса на фирмата и номера на колата, ако това ви интересува.
— Да, интересува ме — каза Марино.
Тя пъхна ръка дълбоко в торбата си и измъкна сгънато листче от бележник. Когато му го подаде, ръката й потрепна.
Марино му хвърли един поглед и го пъхна в джоба си.
— После какво стана? Колата ви проследи. Проследи ви до дома?
— Нямах друг избор. Не можех цяла нощ да обикалям из града. Той видя къде живея. Прибрах се и веднага грабнах телефона. Той сигурно е подминал къщата и е продължил нататък. Когато погледнах през прозореца, вече го нямаше.
— Някога преди това да сте виждали колата?
— Не знам. Черни кугари съм виждала. Но дали съм виждала точно този — това не съм сигурна.
— Добре ли разгледахте шофьора?
— Беше много тъмно, а и той беше зад мен. Но съм сигурна, че в колата имаше само един човек. Той, шофьорът.
— Той? Сигурна ли сте?
— Видях само силует, човек с къса коса, окей? Разбира се, че е „той“. Беше ужасно. Седеше неподвижно, втренчил поглед в тила ми. Просто един втренчен силует. Залепен за бронята ми. Казах на Хена. Разказах й всичко. Казах й да внимава, да си отваря очите за черен кугар и ако види такава кола близо до къщата, да се обади на деветстотин и единадесет. Тя знаеше какво става из града. Знаеше за убийствата. Боже мой! Не мога да го повярвам! Казах й да заключва прозорците! Да внимава!
— Значи за нея е било нещо обичайно да оставя някой прозорец незаключен или отворен?
Аби кимна и изтри очите си.
— Винаги спеше на отворен прозорец. Понякога вътре става горещо. През юли смятах да сложа климатична инсталация. Аз самата дойдох да живея тук малко преди да дойде тя. През август. Имаше толкова много друга работа. А есента и зимата наближаваха. О, Господи! Казвала съм й хиляди пъти. Тя винаги витаеше в някакъв свой собствен свят. Просто не обръщаше внимание. Не можех да я накарам да ме изслуша. По същия начин никога не съм могла да я накарам да си сложи предпазния колан в колата. Тя е малката ми сестричка. Никога не е обичала да й казвам какво да прави. Нещата просто се плъзгаха край съзнанието й, като че ли изобщо не ги чуваше. Аз й казвах. Разказвах й за всичко, което става, за престъпленията. Не само за убийствата, ами за изнасилванията, обирите, за всичко. А тя ставаше нетърпелива. Не искаше да слуша такива истории. Казваше: „О, Аби, ти виждаш само лошите неща. Не можем ли да говорим за друго?“ Аз имам пистолет. Казах й да го държи до леглото си, когато ме няма. Но тя не искаше дори да го пипне. По никакъв начин. Предложих й да я науча да стреля и също да си купи пистолет. Но тя отказа. Отказа! А сега това! Нея я няма! Господи! Сега трябва да ви кажа всичко за нея, за навиците й, а това всъщност няма никакво значение!