— Има значение. Всичко има значение…
— Нищо от това няма значение, защото аз знам, че не тя е била набелязаната жертва! Той дори не е знаел за нея! Жертвата е трябвало да бъда аз!
Последва тишина.
— А защо смятате така? — попита Марино спокойно.
— Ако в черната кола е бил убиецът, значи жертвата е трябвало да бъда аз. Няма значение кой е той, защото аз съм човекът, който пише за него. Виждал е името ми във вестниците. Знае коя съм.
— Може би.
— Мен! Той е преследвал мен!
— Възможно е и вие да сте били набелязаната жертва — каза Марино сухо, — но не можем да бъдем сигурни, госпожице Търнбул. Не трябва да се изключва нито една възможност. Може той да е видял сестра ви някъде, в университета или в някой ресторант, или в магазин. Може да не е знаел, че тя живее с някого, особено ако я е проследил, когато вие сте били на работа — искам да кажа, ако я е проследил нощем и я е видял как се прибира, когато вас ви е нямало вкъщи. Може да е нямал понятие, че ви е сестра. Може да е съвпадение. Имаше ли някое място, което тя често да посещава, някой ресторант, бар или нещо друго?
Като изтри очи, тя се опита да си спомни.
— Има една „бърза закуска“ на улица Фъргюсън, близо до колежа по радиожурналистика. Веднъж-два пъти в седмицата обядваше там. По барове не ходеше. От време на време отивахме в ресторант „При Анжела“ в южния квартал, но в тези случаи винаги сме били заедно — тя не е била сама. Може и да е ходила и по други места, имам предвид магазини. Не знам. Не знам какво е правила всяка минута от денонощието.
— Казахте, че се е пренесла тук миналия август. Някога да е заминавала, за уикенда, някакви други пътувания или нещо такова?
— Защо? — Тя бе озадачена. — Смятате, че някой може да я е проследил, някой, който не живее в града?
— Просто се опитвам да установя кога е била тук и кога не.
Тя каза с треперещ глас:
— Миналия четвъртък отиде до Чапел Хил, за да се види с мъжа си и с някаква приятелка. Нямаше я почти цяла седмица, върна се в сряда. Днес започваха часовете й, първият учебен ден от летния семестър.
— Някога да е идвал тук мъжът й?
— Не — отговори Аби предпазливо.
— Имало ли е случаи той да се е отнасял с нея грубо, да е проявявал насилие…
— Не! — извика тя. — Джеф не би могъл да го направи! Те и двамата искаха за известно време да се разделят, за да премислят! Между тях никога не е имало враждебност. Свинята, която е направила това, е същата свиня от другите случаи!
Марино се вторачи в магнетофона на масата. На него просветваше миниатюрна червена светлинка. Прерови джобовете на сакото си и по лицето му се изписа раздразнение.
— Ще трябва да сляза до колата за минута.
Остави ме сама с Аби в ярко осветената бяла всекидневна.
Възцари се неловко мълчание. След продължителна пауза Аби се обърна и ме погледна.
Очите й бяха кръвясали, а лицето й — подпухнало. С мъка и горчивина тя изрече:
— Толкова пъти съм искала да говоря с вас. А ето какво стана сега. Вие сигурно тайно се радвате. Зная какво мислите за мен. Сигурно смятате, че съм си го заслужила. Получавам доза от това, което чувстват хората, за които съм писала. Поетическа правда.
Забележката й ме нарани дълбоко. Аз възкликнах горещо:
— Аби, вие не сте заслужили такова нещо. Не бих го пожелала нито на вас, нито на когото и да било.
Забила поглед в силно стиснатите си ръце, тя продължи мъчително:
— Моля ви, погрижете се за нея. Моля ви. Сестра ми. О, Боже. Моля ви, погрижете се за Хена…
— Ще се погрижа за нея, обещавам…
— Не трябва да го оставяте да се измъкне! Не трябва!
Не знаех какво да кажа.
Тя ме погледна и ужасът, който прочетох в очите й, ме разтърси.