— Вече нищо не разбирам. Не разбирам какво става. Всичките тези неща, които чувам. А сега това. Опитвала съм се. Опитвала съм се да разбера. От вас. А сега това. Сега вече не знам кои сме ние и кои са те.
Аз казах тихо:
— Не съм сигурна, че ви разбрах, Аби. Какво сте се опитвали да разберете от мен?
Тя отговори, изговаряйки думите много бързо:
— Онази вечер. Миналата седмица. Аз се опитах да разговарям с вас. Но той беше там…
В главата ми смътно се оформяше някакъв спомен. Бавно попитах:
— Коя вечер?
По лицето й се изписа объркване, сякаш не можеше да си спомни.
— Сряда — каза тя. — Беше сряда вечер.
— Вие сте дошли до дома ми с колата си и после сте си отишли? Защо?
Тя се запъна:
— Вие… Вие не бяхте сама.
Бил. Спомних си как стояхме в кръга светлина от лампата на терасата. Виждахме се съвсем ясно, а колата му бе паркирана пред къщата. Значи е била тя. Аби е дошла с колата си онази вечер, видяла ме е заедно с Бил, но това не обяснява реакцията й. Защо е изпаднала в паника? Тя веднага загаси фаровете и отпраши на заден ход, а това приличаше на първичен рефлекс на страх.
Тя продължи:
— Тези разследвания. Чувам разни неща. Слухове. Ченгетата нямат право да разговарят с вас. Никой няма право да разговаря с вас. Някъде е станал гаф и затова цялата информация се насочва към Амбърги… Трябваше да ви попитам! А сега казват, че сте сгрешили със серологичните изследвания в случая с лекарката… Лори Питърсън. Че цялото разследване е отишло на кино заради вашия отдел и че ако не бил този гаф, полицията е щяла вече да хване убиеца… — Беше ядосана и несигурна, широко отворените й очи не се отместваха от мен. — Трябва да знам дали е така. Трябва да знам! Трябва да знам какво ще стане със сестра ми!
Откъде можеше тя да знае за етикета на теста? Бети не би й казала. Но Бети бе приключила серологичните проби с предметните стъкла и копията — всички копия на всички доклади — се изпращаха направо на Амбърги. Да не би той да е казал на Аби? Или някой от неговия отдел? Дали той е казал на Танър? А на Бил?
— Откъде знаете всичко това?
— Чувам много неща. — Гласът й трепереше.
Погледнах покрусеното й лице, тялото й, сгърчено от скръб.
— Аби — казах спокойно. — Сигурно наистина чувате много неща. Също така съм сигурна, че голяма част от тях не са истина. А и дори в тях да има зрънце истина, тълкуването е погрешно. Може би трябва да се запитате защо някой ще седне да ви разправя тези неща, какви трябва да са истинските му мотиви.
Тя се поколеба.
— Просто искам да знам дали е вярно… Дали е вярно това, което ми казаха. Дали вашата служба има някаква вина.
Просто не знаех как да реагирам.
— Така или иначе, ще го разбера, не си правете илюзии. Не ме подценявайте, доктор Скарпета. Ченгетата правят гаф след гаф. Те направиха гаф и с мен, когато тази горила ме проследи до дома. Направиха гаф с Лори Питърсън, когато тя е навъртяла деветстотин и единадесет, а полицията е реагирала с един час закъснение. Тогава, когато вече е била мъртва!
Не успях да скрия учудването си.
— Когато хората научат за това — продължи тя и в очите й светеха сълзи и ярост, — градът ще проклина деня, в който съм се родила! Някой ще трябва да плати! Аз ще се погрижа да плати този, който трябва! И знаете ли защо?
Гледах я, без да продумам.
— Защото на никой от важните клечки не му пука, когато се изнасилват и убиват жени! Същите копелета, които работят по случаите, ходят да гледат филми, в които изнасилват, убиват, заколват жени. Смятат го за секси. Обичат да гледат такива снимки в списания. Имат си такива фантазии. И сигурно се възбуждат, като гледат снимките на убитите жени. Ченгета! Те си правят шегички с тези неща. Чувала съм ги. Чувала съм как се смеят на местопрестъпленията, как се смеят в спешния кабинет в болницата!
— Не го правят нарочно. — Устата ми бе суха. — Това е начин да се противопоставят на напрежението.
По стълбите се чуха стъпки.
Аби погледна крадешком към вратата, бръкна в торбата си, извади оттам визитна картичка и написа на нея някакъв телефон.
— Моля ви. Ако можете нещо да ми кажете след… след това… — Тя пое дълбоко дъх. — Ще ми се обадите ли? — Подаде ми картичката. — Тук е номерът на радиотелефона ми. Не знам къде ще бъда. Но не и в тази къща. Тук няма да се върна още доста време. Може би никога.
Влезе Марино.
Очите на Аби яростно го фиксираха.
— Знам какво ще ме попитате — каза, когато той затвори вратата. — И отговорът е „не“. В живота на Хена нямаше никакви мъже, тук, в Ричмънд. Тя не се виждаше с никого. Не спеше с никого.