Аби цялата трепереше, подпряла глава с ръце. Не можех да се насиля да я погледна. Не можех да се насиля да погледна и Марино. Бях толкова потресена, че информацията почти не достигаше до съзнанието ми — с нищо неоправданата жестокост на това обвинение сега, след всичко, което се бе случило.
— Не съм спала с него. — Гласът й толкова трепереше, че тя едва говореше. — Не съм. Не съм искала. Той… Той се е възползвал от мен.
— Точно така — изсумтя Марино.
Тя вдигна глава и за секунда притвори очи.
— Бях с него през целия ден. Последното събрание, на което отидохме, свърши чак към седем. Предложих да вечеряме заедно, казах му, че вестникът поема разноските. Отидохме във „Франко“. Аз изпих само една чаша вино. Една чаша. Почувствах се много зле. Почти не си спомням как съм си тръгнала от ресторанта. Последното нещо, което си спомням, е как влизам в колата му. Как той се пресяга, хваща ме за ръката и казва, че никога не бил го правил с полицейски репортер. Какво е станало тази вечер, аз просто не си спомням. Събудих се рано на следващата сутрин. Той беше тук…
— Което ме подсеща… — Марино яростно изгаси цигарата си. — Къде е била сестра ви през това време?
— Тук. Предполагам, че е била в стаята си. Не си спомням. Няма значение. Ние сме били на долния етаж. Във всекидневната. На кушетката, на пода, не си спомням. Не съм сигурна, че тя въобще е разбрала!
Върху лицето на Марино се изписа отвращение.
Аби продължи истерично:
— Не можех да го повярвам. Ужасно ме беше страх, чувствах се зле, като че ли бях отровена. Единственото обяснение е, когато съм станала, за да отида до тоалетната, той е сипал нещо в чашата ми. Бил е сигурен, че ме е хванал натясно. Кой би ми повярвал, ако им разкажех, че щатският прокурор… е направил подобно нещо? Никой! Никой не би ми повярвал!
— Тука сте права — прекъсна я Марино. — Ей, ама той е привлекателен мъж. Няма защо да играе такива фокуси, за да накара някоя жена да се предаде.
Аби изкрещя:
— Той е измет! Сигурно е правил такива неща хиляди пъти и никой не му е потърсил сметка! Той ме заплаши, каза, че ако кажа и дума, ще ме изкара курва и ще ме съсипе!
— След това какво стана? — попита Марино. — След това се е почувствал виновен и е започнал да ви снася информация, така ли?
— Не! Нямам нищо общо с това копеле! Страхувам се, че ако се приближа до него, ще го пречукам. Информацията ми не идва от него!
Не можеше да е вярно това, което казваше Аби. Не можеше да е вярно. Опитах се да пропъдя думите й. Те бяха ужасни, но се вписваха, бяха логични въпреки отчаяната ми вътрешна съпротива.
Тя трябва да е познала бялото ауди на Бил веднага. Затова я е обзела паника, когато го е видяла паркирано пред къщи. Преди малко бе видяла Бил в дома си и му се бе разкрещяла, защото не можела да го понася.
Бил ме бе предупредил, че тя не би се спряла пред нищо, че е отмъстителна, опасна. Защо ми бе казал това? Наистина, защо? Дали не подготвяше почвата за собствената си защита в случай, че Аби реши да го обвини?
Беше ме излъгал. Не е било вярно, че е отблъснал така наречените й „аванси“, когато я е откарал до къщи след интервюто. Колата му все още е била паркирана там рано на следващата сутрин.
Пред очите ми се стрелнаха образи от няколко случая в началото на нашите отношения, когато с Бил бяхме оставали сами на кушетката във всекидневната ми. Повдигна ми се при спомена за ненадейната му агресия, за неподправената, брутална сила, която бе приложил и която аз приписах на уискито. Дали това не бе тъмната страна на характера му? Дали единственото удоволствие за него не бе да подчинява другите на волята си? Да взема със сила?
Той бе тук, вкъщи, на местопрестъплението, когато пристигнах. Нищо чудно, че бе дошъл толкова бързо. Интересът му е бил повече от професионален. Той не изпълняваше просто задълженията си. Вероятно е познал адреса на Аби. Вероятно е знаел чия е къщата преди всички други. Искал е да види, да провери.
Може би дори се е надявал, че жертвата е Аби. В такъв случай той никога повече не би се притеснявал, че може да настъпи този момент, че тя ще разкаже на някого.
Седейки съвсем неподвижно, аз се опитах да превърна изражението си в каменна маска. Не можех да си позволя да се издам. Раздиращото неверие. Опустошението. О, Господи, дано само да не ми проличи.
От съседната стая се чу телефонен звън. Той продължи дълго, но никой не вдигна слушалката.
По стъпалата отекнаха стъпки, метал приглушено звънна о дърво, от радиотелефони долиташе пращене. Санитарите качваха носилка на третия етаж.