Аби въртеше в ръце цигара, след това внезапно я хвърли в пепелника заедно с горящата клечка.
— Ако наистина сте изпратили човек да ме следи — каза тя, понижавайки глас, от което думите й се изпълниха с презрение — и ако сте искали да разберете дали се срещам с него, дали спя с него, за да получавам информация, то тогава би трябвало да знаете, че казвам истината. След случилото се онази вечер не съм се приближавала до това копеле.
Марино не пророни дума.
Мълчанието му бе неговият отговор.
Аби не се бе виждала с Бил оттогава.
По-късно, докато санитарите сваляха носилката надолу по стълбите, Аби се облегна на рамката на вратата и стисна ръба толкова силно, че кокалчетата й побеляха от напрежение. Тя проследи с поглед белия силует на тялото на сестра й, докато отмина, и продължи да гледа след групата; лицето й бе маска на неприкрита мъка.
Леко стиснах лакътя й в безмълвно съчувствие и излязох, следвайки непонятната за нея загуба. Миризмата витаеше по стълбите, а когато прекрачих прага на външната врата, яркото слънце за момент ме заслепи.
12.
Кожата на Хена Ярбъро, влажна от многократните измивания, лъщеше като бял мрамор на светлината на горната лампа. Бях сама в моргата с нея, слагайки последните шевове на разреза във формата на Y, който се разпростираше от слабините до гръдната кост и след това се раздвояваше наляво и надясно по гърдите.
Уинго се бе погрижил за главата, преди да си тръгне. Черепната кутия бе наместена съвсем точно, а разрезът от задната страна на главата бе затворен прецизно и изцяло покрит с коса, но затова пък следите от шнура, с който е била удушена, бяха като прогорени. Лицето й бе подуто и лилаво и това не можеше да бъде променено нито от моите усилия, нито от усилията на погребалното бюро.
От главния вход рязко се разнесе иззвъняване. Вдигнах очи към часовника. Минаваше девет вечерта.
Срязах конеца със скалпел, покрих тялото с чаршаф и свалих ръкавиците си. Чух гласа на Фред, пазача; разговаряше с някого в коридора, след това преместих тялото върху количката и я забутах към хладилника.
Когато отново се показах и затворих тежката стоманена врата, видях Марино. Стоеше облегнат на бюрото и пушеше цигара. Продължи да ме наблюдава безмълвно, докато събирах пробите и епруветките с кръв и започнах да ги подписвам.
— Откри ли нещо, което би могло да ме заинтересува?
— Смъртта е настъпила вследствие на задушаване чрез притискане на врата — казах механично.
— А някакви следи?
— Няколко влакна…
— Хм — прекъсна ме той, — аз обаче открих други неща.
— Хм — казах със същия тон, — аз пък искам да се махна оттук.
— Добре, докторке. Точно това имах предвид. Мисля да се поразходим с кола.
Прекъснах това, което правех, и внимателно го загледах. Косата му бе влажна и прилепнала към темето, вратовръзката му — изкривена, гърбът на бялата му риза с къс ръкав — силно измачкан, сякаш дълго време бе седял в колата си. Под лявата му мишница висеше светлокафяв кобур, от който се подаваше дълга цев на револвер. Облян от ярката светлина на горната лампа, той имаше почти заплашителен вид, очите му приличаха на две дълбоки сенки, а мускулите на челюстта му непрестанно играеха.
— Мисля, че трябва да дойдеш и ти — добави той с равен тон. — Така че ще изчакам да се преоблечеш и да се обадиш вкъщи.
Да се обадя вкъщи? Откъде знаеше, че у дома има някой, на когото да се обадя? Никога не му бях споменавала за племенничката си. Никога не му бях споменавала за Берта. Що се отнасяше до мен, можеше изобщо да нямам дом, но това не влизаше в работата на Марино.
Тъкмо се канех да му кажа, че нямам никакво намерение да се разхождам с него където и да било, когато забелязах суровия израз на очите му и думите ми замръзнаха на устните.
— Добре — промълвих, — добре.
Той продължаваше да седи облегнат на бюрото, с цигара в уста, докато аз прекосих залата и отидох до съблекалнята. Измих лицето си на мивката, съблякох престилката и облякох полата и блузата си. Толкова бях разсеяна, че отворих шкафчето си и се пресегнах да взема лабораторната си престилка, преди да се усетя какво правя. Нямах нужда от лабораторната си престилка. Бележникът, куфарчето и сакото ми бяха горе, в стаята.
В крайна сметка успях да взема всичко и последвах Марино до колата му. Отворих вратата на мястото отпред, но лампата в колата не светна. Мушнах се вътре опипом, събаряйки от седалката трохи и някакви нагънати хартиени кърпички.
Той излезе от паркинга на заден ход, без да продума.