Скениращата светлина подскачаше от канал на канал, докато диспечерът прехвърляше обаждания, към които Марино, изглежда, не проявяваше никакъв интерес. Полицаи мърмореха нещо в микрофона. Някои сякаш го дъвчеха.
— Три-четиридесет и пет, десет-пет, едно-шестдесет и пет на канал три.
— Едно-шестдесет и девет, приемам.
— При теб свободно ли е?
— Десет-десет. Десет-седемнадесет, полицията. С обекта.
— Обади ми се, когато стане десет-двадесет и четири.
— Десет-четири.
— Четири-петдесет и едно.
— Четири-петдесет и едно хикс.
— Десет-двадесет и осем на Адам Ейда Линкълн, едно-седем-нула.
Гласовете се изключваха, а сигналите гърмяха като басов клавиш на електрически орган. Марино караше, без да продума. Прекосихме центъра, където витрините бяха препречени от железните „завеси“, които спускаха в края на деня. Червени и зелени неонови светлини настоятелно рекламираха заложни къщи, поправки на обувки, евтини закусвални. Хотелите „Шератън“ и „Мариът“ светеха като кораби, но по улиците имаше много малко автомобили и пешеходци, виждаха се само сенките на скитници, скупчени по ъглите. Когато минавахме край тях, те ни проследяваха с бялото на очите си.
Трябваше да изтекат няколко минути, за да разбера къде отиваме. На площад Уинчестър забавихме ход и запълзяхме като мравка пред номер 498, дома на Аби Търнбул. Кафявата каменна стена изглеждаше като черна отломка, знамето помръдваше безпомощно пред входа. Отпред нямаше никакви коли. Аби не си бе у дома. Питах се къде ли бе отседнала.
Марино бавно зави по алеята, отделяща нейната къща от съседната. Колата се разтресе, преминавайки през браздите, оставени от колела; фаровете подскочиха и осветиха тъмните тухли на сградите, кофите за боклук, закрепени с вериги към стълбовете, счупени бутилки и други боклуци. На около шест метра навътре в този клаустрофобичен коридор той спря и угаси мотора и фаровете. Точно вляво от нас бе задният двор на къщата на Аби, тясна ивица трева, опасана от телена ограда, на която висеше табела, предупреждаваща света, че ВНИМАНИЕ, има КУЧЕ, каквото аз знаех, че не съществува.
Марино извади фенера от колата и лъчът сега се плъзгаше по ръждясалата пожарна стълба от задната страна на къщата. Всичките прозорци бяха затворени, стъклата им проблясваха в тъмнината. Марино обърна фенера и огледа празния двор, а седалката му проскърца.
— Хайде — каза той. — Чакам да чуя дали и ти си мислиш това, което си мисля и аз.
Казах очевидното:
— Табела. Табелата на оградата. Ако убиецът е смятал, че има куче, това би го накарало да се замисли. Нито една от другите жертви не е имала куче. Ако имаха, сигурно сега щяха да са живи.
— Право в целта.
— Освен това — продължих — подозирам какъв е твоят извод — убиецът е знаел, че табелката не означава нищо, че Аби — или Хена — нямат куче. А откъде е могъл да знае?
— Ъхъ. Откъде може той да знае това — повтори Марино бавно, — освен ако е имало причина да го знае?
Аз мълчах.
Той щракна запалката.
— Като например, ако вече е бил влизал в тази къща.
— Не мисля, че…
— Не се прави, че нищо не разбираш, докторке — каза той тихо.
Аз също извадих цигарите си, ръцете ми трепереха.
— Просто си го представям. Мисля, че и ти си го представяш. Един мъж, който е бил в дома на Аби Търнбул. Той не знае, че сестра й е тук, но знае, че куче няма. А той никак не обича госпожица Търнбул, защото тя знае нещо, което той в никакъв случай не би искал някой друг да разбере.
Замълча. Усещах погледа му, но отказвах да го срещна или да кажа нещо.
— От нея той вече си е взел своето, окей? Възможно е и да не може да се контролира, може това да е непреодолим импулс, може да му хлопа дъската, така да се каже. Той се притеснява. Притеснява се, че тя може всичко да разкаже. По дяволите! Тя е журналистка. На нея й плащат за това да разказва мръсните тайни на хората. Ще се разбере… това, което той е направил.
Той хвърли към мен още един поглед, но аз продължавах да мълча.
— И какво прави тогава? Решава да я пречука, но така, че да си помислим, че е като другите убийства. Единственият проблем, е, че той не знае за Хена. Не знае и къде се намира спалнята на Аби, защото единственият път, когато е бил в този дом, е стигнал до всекидневната. Така че, когато влиза с взлом миналия петък вечер, сбърква спалните и отива в стаята на Хена. Защо? Защото това е спалнята, където свети лампа, а пък Аби е заминала. Е, да, но вече е късно. Той вече не може да се върне назад. Трябва да свърши работата докрай. Той я убива…
— Не може да го е направил. — Опитах се да овладея гласа си. — Болтс не би направил такова нещо. Господи, та той не е убиец.