— … И номерът им минава с години. Понякога цял живот. Когато ги погребват, на коланите им има толкова много резки, като че ли са Храбрият шивач.
Бяхме спрели на червен светофар. Нямах представа от колко време стоим и чакаме.
— Нали не сбърках алюзията? Оня тип, дето убивал мухи и за всяка муха имал по една резка на колана…
Светофарът приличаше на яркочервено око.
— Някога да е опитвал с теб, докторке? Някога Болтс да те е насилвал?
— Какво? — Бавно се обърнах и го погледнах. Той гледаше право напред, лицето му бе бледо в червените отблясъци от светофара. — Какво? — казах отново. Сърцето ми се блъскаше в гърдите.
— Изнасилвал ли те е някога? — попита Марино, сякаш бях някаква непозната, сякаш бях една от „мацките“, които го бяха извикали вкъщи.
Усещах как кръвта се покачва по врата ми.
— Някога да те е нападал, да се е опитвал да те удуши, нещо тако…
Изведнъж вътре в мен избухна гневът. Пред очите ми заиграха светлинки. Сякаш в главата ми бе станало късо съединение. Кръвта нахлу в мозъка ми и ме заслепи.
— Не! Казах ти всичко, което знам за него! И повече няма да кажа и дума! ТОЧКА!
Марино стреснато замълча. За момент не знаех къде се намираме.
Големият бял циферблат плуваше точно пред мен, а сенките и силуетите около нас бавно се превърнаха в малкия парк от подвижни лаборатории отвъд паркинга зад сградата.
Наоколо нямаше никой. Намалихме и спряхме до моята кола.
Разкопчах предпазния колан. Цялата треперех.
Във вторник валеше дъжд. Водата се изливаше от сивото небе и чистичките ми не успяваха толкова бързо да изчистят предното стъкло. Седях в колата и чаках заедно с почти неподвижна редица от автомобили по междущатското шосе.
Времето отразяваше настроението ми. След срещата с Марино се чувствах физически зле, сякаш бях препила. Откога знаеше той за това? Колко често бе виждал бялото ауди пред дома ми? Дали бе преминавал покрай къщата ми с колата си просто от любопитство? Искал е да види как живее надутата началничка? Сигурно знае колко е заплатата ми и колко плащам по ипотеката всеки месец.
Заслепяващи снопове светлина ме накараха да свия в лявото платно и аз бавно задминах една линейка и един полицай, който отклоняваше движението край силно смачкан пикап. Мрачните ми мисли бяха прекъснати от радиото.
— … Хена Ярбъро е била изнасилена и удушена. Смята се, че нападателят е същият мъж, който е убил другите четири жени в Ричмънд през последните два месеца.
Увеличих звука и се заслушах в информацията, която вече бях чула няколко пъти, откак бях излязла от къщи. Изглежда, единствената новина в Ричмънд от няколко дни насам бе убийството.
— … Последните събития. Според източник, близък до следствието, доктор Лори Питърсън е направила опит да набере деветстотин и единадесет непосредствено преди да бъде убита…
Тази сензационна подробност бе на първа страница на сутрешния вестник.
— … Свързахме се с директора на Обществена безопасност в дома му…
Танър явно четеше предварително подготвено изказване:
— Полицейският отдел е осведомен за положението. Поради деликатността на тези случаи не мога да направя никакъв коментар…
— Имате ли някаква представа кой е източникът на тази информация? — попита журналистът.
— Не съм упълномощен да коментирам този факт…
Не можеше да го коментира, защото не знаеше.
Но аз знаех.
Така нареченият източник, близък до следствието, трябва да беше самата Аби. Името й го нямаше никъде по вестниците. Явно редакторите бяха решили да й отнемат този случай. Тя вече не коментираше новините, тя самата ги създаваше. Спомних си заканата й:
— Някой ще плати…
Тя искаше Бил да плати, полицията да плати, градът да плати, сам Господ да плати. Чаках новините от проникването в моя компютър и от втория тест. Човекът, който щеше да плаща, бях аз.
Стигнах в службата си в осем и половина. Чуваше се звън от телефони по целия коридор.
— Репортери — оплака се Роуз, когато влезе да остави купчина бележки с телефонни обаждания върху бюрото ми. — Информационни агенции, списания, а преди няколко минути и някакъв тип от Ню Джързи, който заяви, че пишел книга.
Запалих цигара.
— Това за Лори Питърсън. Че се е обаждала в полицията — добави тя, а по лицето й се появиха тревожни бръчки. — Колко ужасно, ако е вярно…
— Продължавай да отпращаш всички в сградата отсреща — прекъснах я. — Всички, които се интересуват от тези случаи, да бъдат препращани на Амбърги.
Той вече ми беше изпратил няколко бележки по електронната поща, в които искаше да му предам копие от доклада за аутопсията на Хена Ярбъро. На тях пишеше: „Спешно.“ На последната бележка думата „спешно“ бе подчертана, а до нея се мъдреше обидната забележка: „Очаквам обяснение по повод статията в «Таймс»“.