Погледът ми се задържа върху сериозното му лице. Не можех да си представя какво значение можеше да има това.
— Да — отговорих аз. — Той е обявил война на тютюнопушенето и често прави публични изказвания по този въпрос.
— Така си и мислех. Струва ми се, че съм чел такова нещо в редакционни статии, а и по телевизията съм го чувал. Доколкото си спомням, догодина той смята да забрани пушенето във всички сгради на Службата за здравеопазване и социални грижи.
— Точно така — отговорих и раздразнението ми достигна връхната си точка. — Догодина по това време твоята началничка ще мръзне навън в дъжда, докато изпуши една цигара — като тинейджър, който се крие от родителите си.
След това го изгледах въпросително и попитах:
— Защо?
Той повдигна рамене.
— Просто се чудех. — Отново повдигна рамене. — Предполагам, че навремето е пушел и след това е бил спечелен за каузата, или…
— Доколкото ми е известно, никога не е пушил — казах аз.
Телефонът ми пак иззвъня и когато вдигнах поглед отново, Уинго беше изчезнал.
За едно поне Марино беше прав: за времето. Когато подкарах колата към Шарлътсвил същия следобед, небето над мен бе ослепително синьо. Единственото, което подсказваше, че сутринта се бе разразила буря, беше леката мъглица, която се издигаше от тучните пасища от двете страни на пътя.
Обвиненията на Амбърги продължаваха да ме глождят, така че бях решила да чуя сама това, което той всъщност бе обсъждал с доктор Спиро Фортозис. Такова поне бе намерението ми, когато се обадих и си уредих среща със съдебния психиатър. Но тази всъщност не беше единствената причина. Познавах се с Фортозис още от началото на кариерата си и никога не бях забравила факта, че той се бе отнесъл приятелски с мен в онези студени дни, когато ходех по различни национални срещи по съдебна медицина, където не познавах почти никого. Един разговор с него щеше да бъде за мен най-добрата форма на изповед, ако не исках просто да отида на психиатър.
Той стоеше в коридора на полуосветения четвърти етаж на тухлената сграда, където се намираше неговият отдел. По лицето му се разля усмивка, той бащински ме прегърна и бързо ме целуна по темето.
Фортозис беше професор по медицина и психиатрия в университета на Вирджиния. От мен бе по-възрастен с петнадесет години, косата му бе като две бели крила над ушите, а очите му гледаха приветливо иззад очилата без рамки.
Обикновено носеше тъмни костюми, бели ризи и тънки вратовръзки на райета, които бяха излезли от мода толкова отдавна, че бяха станали отново модерни. Винаги си го бях представяла като „домашния лекар“ от картина на Рокуел.
— В момента боядисват кабинета ми — поясни той, отваряйки една врата от тъмно дърво в средата на коридора. — Така че, ако не те притеснява, че би се почувствала като пациент, можем да влезем тук.
— Точно сега наистина се чувствам като твой пациент — казах, след като той затвори вратата зад гърба ми.
В просторната стая имаше всички удобства на една всекидневна, въпреки че бяха доста по-неутрални и лишени от уют.
Настаних се на светлокафява кожена кушетка.
По стените висяха няколко бледи абстрактни акварела, имаше и няколко саксии с нецъфтящи растения. Липсваха списания, книги, нямаше и телефон. Лампите върху масичките около стените не светеха, скъпите бели транспаранти бяха вдигнати само дотолкова, че да позволяват слънчевата светлина успокоително да прониква в стаята.
— Как е майка ти, Кей? — попита Фортозис, а аз придърпах един бежов стол.
— Оцелява. Мисля, че ще ни надживее всичките.
Той се усмихна.
— Ние винаги си мислим така за майките си, но за съжаление, рядко се оказва вярно.
— Как са жена ти и дъщерите?
— Добре. — Очите му не се отместваха от лицето ми. — Изглеждаш много уморена.
— Да, уморена съм.
Замълча за известно време.
— Знам, че водиш часове в Медицинския институт на Вирджиния — започна той с благия си уравновесен глас. — Питах се дали някога си се срещала с Лори Питърсън.
Без да има нужда от повече подканвания, аз му разказах всичко, което не смеех да призная пред друг. Нуждата да го изразя с думи бе зашеметяваща.
— Срещала съм я веднъж — казах аз. — Почти съм сигурна, че е била тя.
Бях се ровила дълбоко в паметта си, особено в онези мълчаливи, интроспективни моменти, когато бях в колата на път за работа или за дома, или когато се грижех за розите в градината си. Виждах лицето на Лори Питърсън и се опитвах да го наложа върху неясните черти на безброй студентки от института, които се скупчваха около мен в лабораториите или в аудиториите по време на лекции. Вече бях успяла да си внуша, че когато разглеждах снимките у дома й, нещо в съзнанието ми бе прещракало — тя ми беше позната.