Преди месец бях изнесла серия от лекции „Жените в медицината“. Спомням си как стоях зад подиума пред море от млади лица, което се издигаше на редици, достигайки до края на аудиторията в Медицинския институт. Студентите си бяха донесли обяда и се бяха разположили върху червените възглавнички на банките, като ядяха и отпиваха от безалкохолните си напитки. Случаят бе съвсем обикновен, нямаше нищо необичайно или особено забележително освен в ретроспекцията.
Не бях съвсем сигурна, но смятах, че Лори бе едно от момичетата, които след лекцията излязоха, за да зададат въпроси. Спомнях си неясния образ на привлекателно русо момиче, облечено в лабораторна престилка. Единственото, което си спомнях ясно от лицето й, бяха очите, тъмнозелени и нерешителни. Попита ме дали наистина смятам, че една жена е способна да съчетае семейните си задължения с кариера, изискваща толкова много, каквато е медицината. Това се запомняше, защото аз за момент се запънах. Аз самата бях успяла в едното, но не и в другото.
С маниакална настойчивост се бях връщала към тази сцена безброй пъти, като че лицето щеше да дойде на фокус, ако го извиквах в съзнанието си достатъчен брой пъти. Тя ли беше, или не? Никога вече нямаше да мога да ходя из коридорите на института, без да търся лицето на русокосата лекарка. Не смятах, че ще я открия. Вероятно е била Лори, появила се за момент пред очите ми като призрак от един бъдещ кошмар, който щеше да я отпрати в миналото.
— Интересно — отбеляза Фортозис с типичния за него замислен тон. — Защо смяташ, че за теб е толкова важно дали си се срещала с нея тогава или в друг момент?
Забих поглед в дима, който се издигаше от цигарата ми.
— Не съм сигурна. Само знам, че от това смъртта й става по-реална.
— Ако можеше да върнеш този ден, би ли го направила?
— Да.
— И какво би направила?
— Бих я предупредила по някакъв начин — казах аз. — По някакъв начин бих поправила това, което е направил той.
— Това, което е направил убиецът?
— Да.
— Мислиш ли за него?
— Не искам да мисля за него. Просто искам да направя всичко възможно да бъде заловен.
— И наказан?
— Няма наказание, което да е равно на престъплението му. Няма такова наказание, което би било достатъчно.
— Ако го осъдят на смърт, това не би ли било достатъчно, Кей?
— Той може да умре само веднъж.
— Значи ти искаш той да се мъчи. — Очите му не ме изпускаха.
— Да — отговорих.
— По какъв начин? Чрез болка?
— Чрез страх — отвърнах. — Искам да чувства същия страх, какъвто са чувствали и те, когато са разбрали, че ще умрат.
Не бях усетила колко време е минало, откакто разговаряхме, но когато най-накрая млъкнах, в стаята бе притъмняло.
— Сигурно са ми влезли под кожата по начин, по който никой друг случай не ми е действал — признах.
— Също като в сънищата. — Той се облегна на стола си и леко съедини пръстите на двете си ръце. — Хората често казват, че не сънуват, а всъщност би било по-точно да се каже, че просто не си спомнят сънищата си. Тези неща ще ни влязат под кожата, Кей. Всичко. Ние едва успяваме да обуздаем по-голямата част от емоциите си, така че да не ни погълнат.
— Явно в последно време на мен това не ми се удава добре, Спиро.
— Защо?
Подозирах, че отговорът на този въпрос му е много добре известен, но че иска да го чуе от мен.
— Може би защото Лори Питърсън е била лекарка. Аз се идентифицирам с нея. Може би проектирам собствената си личност върху нея. Някога и аз бях на нейната възраст.
— В известен смисъл някога ти си била тя.
— В известен смисъл.
— И това, което се е случило с нея, би могло да се случи с теб?
— Не съм сигурна, че съм извела нещата чак дотам.
— Мисля, че си го направила. — Той се поусмихна. — Мисля, че си докарала много неща доста далече. Друго?
Амбърги. Какво всъщност му е казал Фортозис?
— Върху мен има силен страничен натиск.
— Какво например?
— Политика. — Ето че го казах.
— Аха, ясно. — Той леко потропа с пръсти. — Това винаги го има.
— Изтичане на информация, която излиза в пресата. Амбърги се тревожи, че може източникът да е моята служба.
Поколебах се, дебнейки да засека признак, че това вече му е известно.
Безизразното му лице не издаваше нищо.
— Според него твоята теория е, че репортажите от вестниците изострят маниакалната необходимост на убиеца да убива и следователно изтичането на информация може да е косвената причина за смъртта на Лори Питърсън. А сега и на Хена Ярбъро. Сигурна съм, че следващото твърдение ще е това.