В съзнанието ми изникнаха предметните стъкла с объркания етикет. Стомахът ми се сви като юмрук.
Той добави:
— Подобно на хора от потъващ кораб. Те могат да се превърнат в диваци. Всеки за себе си. Не ставай и ти като тях. Недей да се поставяш в уязвимото положение на човек, изпаднал в паника. А хората в Ричмънд са обхванати от паника.
— Някои — съгласих се аз.
— И това е разбираемо. Смъртта на Лори Питърсън можеше да се предотврати. Полицията е направила непростима грешка, като не е дала приоритет на нейното обаждане на деветстотин и единадесет. Убиецът не е заловен. Убийствата на жени продължават. Обществеността обвинява градската управа, която пък също иска да си намери виновник. Такава е животинската природа. Ако полицията и политиците имат на кого да прехвърлят вината, те няма да се поколебаят!
— И ще я прехвърлят пред моята врата — казах аз с горчивина и автоматично се сетих за Кагни.
Можеше ли това да се случи и с него?
— Без да искам, ми идва наум, че аз съм удобен прицел, защото съм жена.
— Ти си жена в един мъжки свят — отвърна Фортозис.
— Винаги ще бъдеш удобен прицел, докато не покажеш на момчетата, че и ти имаш зъби. А ти наистина имаш.
— Той се усмихна. — И те трябва да го разберат.
— По кой начин?
Той попита:
— Има ли някой в твоята служба, на когото да имаш безрезервно доверие?
— Персоналът ми е много лоялен.
Той махна с ръка пренебрежително.
— Аз говоря за доверие, Кей. На кого би могла да повериш живота си? Компютърната ти програмистка например?
— Маргарет винаги е била лоялна — отвърнах колебливо. — Но да й поверя живота си? Не мисля. Всъщност почти не я познавам като човек.
— Искам да кажа, че твоят залог за сигурност — най-добрата ти защита, ако предпочиташ, би била да разбереш кой е проникнал в компютърната ти програма. Може и да се окаже невъзможно. Но ако има някакъв шанс, то бих казал, че този човек ще трябва да бъде разкрит от някого, който разбира достатъчно от компютри. Технически детектив, човек, на когото имаш доверие, Смятам, че би било неблагоразумно да натовариш с това човек, когото почти не познаваш, който може да проговори.
— Не се сещам за такъв човек — казах. — А дори и да успея да открия извършителя, новините могат и да се окажат лоши. Ако наистина става въпрос за репортер, който прониква в програмата, тогава не виждам как това, че ще го открия, би могло да ми помогне.
— Може и да не ти помогне. Но ако бях на твое място, бих опитал.
Чудех се накъде ме водеше с този разговор. У мен назряваше усещането, че има свои собствени подозрения.
— Ще имам предвид всичко това — обеща той, — ако или когато ми се обади някой по повод на тези случаи.
Може например някой да се опита да окаже върху мен натиск за това, че репортажите подтикват убиеца към действие или нещо подобно. — Той замълча. — Нямам никакво намерение да се оставя да бъда използван. Но също така не мога и да излъжа. Истината е, че реакцията на този убиец на разгласяваната от пресата информация, неговият modus operandi е доста странен.
Мълчах и слушах.
— Всъщност не всички масови убийци обичат да четат информация за себе си. Обществеността обикновено смята, че хората, които извършват сензационни престъпления, търсят признание, искат да се почувстват важни. Като Хинкли. Застрелва президента и веднага се превръща в герой. Една неадекватна, трудно интегрираща се личност, която не може да се задържи на една и съща работа или да поддържа трайна лична връзка, внезапно става международно известна. По мое мнение тези случаи са по-скоро изключение. Те представляват едната крайност. На другата крайност са Лукас и Тул. Те правят каквото си поискат и често напускат града, преди да са успели да прочетат какво пише за тях във вестниците. Не искат никой да разбере. Прекарват голяма част от времето си на път, непрекъснато се местят от едно място на друго, като пътьом търсят следващите си жертви. Моите впечатления, които се базират на основен анализ на modus operandi на ричмъндския убиец, са, че той съчетава елементи на двете крайности. Прави го, защото това за него е непреодолим импулс, но същевременно в никакъв случай не иска да бъде заловен. В същото време вниманието за него е насъщна необходимост, той иска всички да знаят какво е направил.
— Това ли е, което си казал на Амбърги? — попитах аз.
— Не мисля, че си бях изяснил нещата изцяло, когато разговарях с него миналата седмица. Убедих се чак след убийството на Хена Ярбъро.