Те явно не вярваха на думите ми, защото в четвъртък следобед се обадиха на майка ми от училище и я поканиха на среща с директора и завеждащата социалния кабинет.
Тя дойде в петък на обяд и уреди с Руб също да присъстваме.
Отвън, точно преди да влезе в онзи социален кабинет, тя каза:
— Изчакайте тук и не мърдайте, докато не ви кажа, че можете да влезете.
Кимнахме и седнахме. След около десет минути тя отвори вратата и каза:
— Хайде вътре!
Станахме и влязохме.
В кабинета директорът и социалната служителка се втренчиха в нас с някакво развеселено и сдържано омерзение. Както и мама. Причината напълно се изясни, когато тя бръкна в чантата си, извади боксовите ни ръкавици и рече жизнерадостно:
— Хайде, слагайте ги!
— Стига бе, мамо! — опъна се Руб.
— Не, не, не! — настоя господин Денисън, директорът. — Много ще ни е интересно да видим това.
— Хайде, момчета! — продължи да ни навива майка ни. — Не се срамувайте… — Само че нали това беше целта. Да ни изложат. Да ни унизят. Да ни посрамят. Не беше трудно да прозреш какво се случва, когато всеки от нас си сложи ръкавицата.
— Синовете ми — обърна се майка ни към директора, а после и към нас: — Синовете ми!
Лицето й изразяваше горчиво разочарование. Всеки миг щеше да се разплаче. Бръчиците покрай очите й бяха пресъхнали, почернели русла на реки, замрели в очакване. Но никаква вода не бликна по тях. Тя само гледаше. Настрани. Сетне впери поглед в нас и като че ли бе готова да се изплюе в краката ни и да се отрече от нас. Не я обвинявах.
— Та с това се занимават те — каза им тя. — Съжалявам за цялата тази история и че така ви загубих времето.
— Няма нищо — отвърна й Денисън и тя се ръкува с него и с жената от социалния кабинет.
— Извинявайте — повтори тя и излезе, без дори да ни погледне за втори път. Остави ни да стърчим там с онези ръкавици на ръцете като два нелепи звяра посред зима.
Не питайте защо, обаче се намирам в Русия и седя в един автобус в Москва.
Претъпкан е.
Автобусът едвам пълзи.
Премръзнал съм.
Съседът ми седи до прозореца и държи някакъв гризач, който почва да съска по мен само като го погледна. Типът ме сръчква, казва нещо и се смее. Когато го питам дали това наистина е Москва (защото, разбира се, никога не съм бил там), той повежда с мен разговор — дълъг, та широк, което си е цяло чудо, защото аз и дума не мога да му продумам, понеже не знам езика.
Той е небивал образ.
Приказва.
Смее се и най-накрая успява да ми стане симпатичен. Аз също се смея на всичките му шеги, като се ориентирам по бръчките, които те изрязват по лицето му.
— Бавен автобус — казвам, обаче той, разбира се, нищо не вдява.
Русия.
Ще ми кажете ли какво, за бога, диря аз в Русия?
Автобусът също е премръзнал — това споменах ли го вече? Да? Повярвайте ми, тъй си е, всички прозорци са замъглени.
Треперя.
Треперя на седалката и накрая вече не издържам.
Изправям се.
Опитвам се да стана, но като че съм залепнал. Като че съм замръзнал за седалката.
— Ставай! — нареждам си, но не мога. Не мога!
После сред тълпата на пътеката виждам как някой се клатушка към мен.
Не…
О, не!
Някаква баба — а откакто съм в Русия съм осъзнал, че тия баби се врат навсякъде. И още по-зле, тази гледа право в мен. Право в мен!
— Помогни ми да стана — казвам на съседа си, но той не помръдва. Дори се извръща да поспи и притиска гризача си в прозореца. Животинчето се задавя.
А тя все така идва насам.
Не…
Кошмар!
Тя прави гримаса, вперва очи в моите и безмълвно ми внушава да стана от седалката.
— Ставай! — писвам вътрешно.
Не мога, и тя…
… пристига.
— Я! — почва тя и оттам нататък вече няма спирка. Изплюва руските си ругатни право в лицето ми и ме обсипва с юмручни удари. Дребните й свирепи ръчички се мъчат да се вкопчат в дрехите, да ме вдигнат и да ме съборят от седалката.
— Извинявайте! — надавам вопъл аз, обаче тая баба е същинска фурия и ме връхлита като вихрушка.
По-късно седя на пътеката, а дъното на панталона ми все така е залепнало за седалката. Един мъж на средна възраст, който говори английски, ми казва: