— Не биваше да оскърбяваш дамата, старче.
— Без майтап! — съгласявам се аз и се мъча да не допирам с голата си кожа замръзналия под.
Бабата ми се усмихва отвисоко с отвращение.
5
Тази глава е важна.
Поне аз така си мисля.
Синините по лицето ми минаха доста бързо и следващия период от живота си го прекарах в мотаене. Нещо щеше да се случи, задаваше се. Беше някъде там, извън редовния затворен живот, който водех. Не ме очакваше, но беше там. Съществуваше. Може би само мъничко се чудеше дали ще отида при него.
А може би просто дрънкам глупости.
Както и да е.
Онова, което се случи, беше, че се запознах с едно момиче, докато работех с татко в събота.
Тя беше голяма работа, сериозно говоря.
Цяла сутрин бях копал канал под къщата — имахме поръчка в един квартал горе-долу на пет километра от нашия, и се бях скапал. Към обяд вече бях мъртвец.
Целият бях оплескан с кал, а вратът ми се беше изпружил и вдървил от навеждането и копането. Когато се показах отдолу, тя стоеше там. Беше с майка си и баща си и беше толкова истинска, че направо щях да се задавя с нищото в устата ми. Колкото мен на ръст, спокойна и истинска. Усмихна ми се с истински устни и когато се срещнахме, нейният истински глас произнесе:
— Здравей.
Избърсах дясната си ръка в панталона и се ръкувах с всички тях. С бащата. С майката. С момичето.
— Синът ми Камерън — представи ме татко, когато се измъкнах горе и разтръсках коса, за да изпада пръстта. Дори говореше така, сякаш присъствието ми наоколо не му е чак толкова неприятно.
— Добър ден — поздравих, щом застанах пред тях и татко поведе родителите на обиколка, за да им покаже какво е свършил в техния имот. Правехме доста големи разширения, които малко стесняваха двора. Обаче къщата беше симпатична.
Момичето.
— Ребека — беше ми я представила майка й.
Когато татко ги поведе на грандиозната обиколка, аз останах сам с нея.
Какво да правя сега?
Да разговарям?
Да чакам?
Да седна?
Най-накрая постояхме там, а после се настанихме на онези подобия на шезлонги. Извърнах очи, погледнах я и пак извърнах очи.
Какво съм животно!
Имах си аз подход към жените?
Най-сетне, когато вече беше станало късно и старците всеки момент щяха да се върнат, промълвих с един такъв тих, налудничав гласец:
— Харесва ми да работя тук. — И в последвалото мълчание и двамата се разсмяхме и си помислихме: „Ама че шантаво нещо каза!“
Харесва ми да работя тук. Харесва ми да работя тук. Харесва ми. Да работя тук. Харесва ми, да. Работя тук.
Докато го повтарях наум, се питах дали тя е наясно какво означава това всъщност.
Мисля, че беше.
Ребека.
Хубаво име, харесваше ми и спокойствието по лицето й, но гласът й ми хареса още повече. Запомних го и го оставих да пее в мен. Само това „Здравей“. Жалко е, знам, но когато опитът ви с жените е минимален като моя, вземаш каквото можеш.
Това трая цял следобед. Дори и работата, която вършех, почти не ме измъчваше, защото вече си имах Ребека. Имах гласа й и той беше истински, и това притъпяваше всичко. Обезболяваше пришките, които се издуваха в основата на пръстите ми и притъпяваше болката, пронизваща гръбнака ми.
„Здравей“, беше казала тя. „Здравей“, и се засмя с мен, когато изтърсих някаква простотия. Беше ми се случвало да ми се присмиват момичета, но да се смея заедно с някое момиче ми се случваше рядко. Рядкост беше да се чувствам добре с града над рамото ми и лице на момиче — толкова близо до моето. Тя дишаше и виждаше, и беше истинска. Това бе най-хубавото. Беше по-истинска от стоматологичната сестра, защото не седеше зад бюро и не й плащаха, за да се държи приветливо. И несъмнено беше по-истинска от жените в онзи каталог, защото това момиче нямаше как да го разкъсам. Дори не бих посмял да я нараня, да я оскърбя или да я скрия под леглото си.
Очи. Живи очи. Ефирна коса, стелеща се по гърба й. Трапчинка на страната й, близо до косата. Хубава шия, рамене. Не беше царица на красотата. Не беше от онези, нали ги знаете.
Беше истинска.
По-късно тя посвири — не беше нещо, което ми допада особено, но все пак я направи още по-истинска. Всичко това дори ме накара да се усмихна на татко, когато той ме сгълча, че съм копаел не където трябва.
— Извинявай, татко — казах.
— Копай там!
Питам се дали беше разбрал. Съмнявам се. Като че не зацепи, когато го попитах ще идваме ли пак тук следващата седмица.
— Да, ще идваме — отговори ми той без никакви намеци в гласа.