„Само нека да са добре — молех се аз на Бог. — Всички тези хора, дето имат СПИН и разните му други болести. Само нека да им е добре точно сега и на ония брадати дрипави бездомници с разрязаните обувки и гнилите зъби. Нека им е добре… Но най-вече нека на Ребека Конлън да й е добре.“
Това почваше да ме влудява.
Сериозно.
Когато Сара и Брус не забелязваха, че ги зяпам, аз ги гледах втренчено и се чудех как само преди дни, преди седмици те не спираха да се натискат.
Питах се как ли бе възможно да се случи така.
Това ме плашеше.
Моля те, Господи, благослови Ребека Конлън. Нека да й е добре…
Как бе възможно нещата да се променят така изведнъж?
По-късно, когато пак се върнах в нашата стая с Руб, чувах монотонните гласове на Сара и Брус оттатък в нейната стая. Градът беше тъмен, само светлините на сградите изглеждаха като отворени рани — сякаш някой бе отлепил лейкопласт и отдолу се показваше кожата на града.
Като че ли единственото, което никога не се променяше, беше градът в това преходно време между следобеда и вечерта. Той ставаше навъсен и отчужден и нехаеше какво става в него. Имаше хиляди домове в този град и във всички тях се случваше по нещо. Във всеки се разгръщаше някаква история, но тя си оставаше вътре. Никой друг не знаеше за нея и никого не го беше грижа. Никой друг не знаеше за Сара Улф и Брус Патерсън, нито пък го интересуваше глезенът на Стивън Улф. Никой друг не се молеше някъде там за тях или за Ребека Конлън. Никой.
Тъй че, бях наясно, че съм сам. Само аз можех да се тревожа какво става тук, между тези стени на моя живот. Другите хора си имаха свои светове, за които да се тревожат, и в края на краищата трябваше да се грижат сами за себе си, също като нас.
Въртях се в кръг.
Молех се.
Тревожех се за Сара.
Молех се като невменяем идиот.
Тази глава е кратка, но ако я бях удължил, щях да съм лъжец.
От онази вечер си спомням молитвите, спора за смърдящата възглавница, глезенът на Стив и усещането за напрежение между Сара и Брус.
И градът, който си съществуваше там, навън. И това си го спомням.
Бъдещето:
Време за разпускане.
Ние сме на края на града, непосредствено до него — все едно като се пресегнем, можем да докоснем сградите, да се пресегнем и да изключим лампите, които ни светят в очите и се опитват да ни заслепят.
Ловим риба. Двамата с Руб.
Никога досега не сме ловили риба, но днес ловим цяла вечер.
Въдиците ни висят, потопени в грамадно синьо езеро, над което притъмнява и във водата цопват звезди.
Водата не помръдва, но е жива. Усещаме я как се вълнува под старата очукана лодка, която сме наели от някакъв мошеник на брега. От време на време тя се разклаща под нас. Отначало не ни е страх, защото, макар не всичко да е идеално, ние знаем къде се намираме и засега нещата не се развиват особено стремглаво.
Не хващаме.
Нищо.
Абсолютно нищо!
— Никаква надежда, да му се не види — начева разговор Руб.
— Казах ти, че не биваше да ходим за риба. Кой знае какво се въди в това езеро?
— Мъртви души от града. — Руб се усмихва с ехидна радост. — Какво ще правим, ако на въдиците ни се закачи някоя?
— Ще напуснем кораба, приятел.
— Съвсем правилно.
Водата пак се раздвижва и от някакво невидимо място бавно започват да прииждат вълни. Те се надигат, заливат лодката, стават все по-високи.
Размирисва се.
— Мирише ли?
— Да, не го ли подушваш? — питам Руб. Произнасям го като обвинение.
— Да, като го каза, подушвам го.
Вълните сега са изключително високи, вдигат лодката заедно с нас и я запращат пак надолу. Една вълна залива лицето ми и устата ми се напълва с вода. Вкусът е странен, изгарящ и като гледам физиономията на Руб, личи си, че и той е глътнал.
— Петрол! — казва ми той.
— Боже господи!