Вълните поутихват и аз се обръщам към една лодка по-близо до града, точно до брега. В нея има някакъв тип с момиче. Типът слиза на брега с нещо в ръка.
То… свети.
— Не! — Изправям се и протягам ръце.
Той я хвърля. Цигара.
Хвърля я, а аз виждам още един човек усилено да пляска с греблата през залива. Кой е той, питам се. В това време в друга лодка мъж и жена на средна възраст също гребат.
Типът захвърля цигарата си в езерото.
Червени и жълти вълни обливат очите ми.
Забрава.
7
Същата седмица в четвъртък Руб успя да ме навие да предприемем ново похождение — далече от обичайните ни бандитски експедиции.
Пътни знаци.
Това беше новият план.
Все още беше следобед, когато това му хрумна и той ми каза кой знак искал да задигне.
— „Пресичане на път с предимство“ — съобщи той. — Надолу по „Маршъл Стрийт“. — Ухили се. — Измъкваме се, да речем към единайсет, с един от татковите гаечни ключове — оня, дето може да се наглася, като търкаляш онова отгоре…
— Френския ли?
— Да, точно той… Нахлузваме си качулките, слизаме дотам небрежно като Марк Уо4, докато се подготвя за удар, аз се качвам на раменете ти и сваляме знака.
— За какво ни е?
— Как така „за какво ни е“?
— Какъв смисъл има?
— Смисъл ли? — Той изпадна в… как беше думата? В изстъпление. Във фрустрация. — Не се нуждаем от смисъл, синко. Ние сме пубери, ние сме гадняри, нямаме си мацки, сополиви сме, гърлата ни болят адски, имаме струпеи и страдаме от акне, нямаме си мацки — това казах ли го вече? — парите не ни стигат, почти всеки път на вечеря ядем гъби за гарнитура към месото и ги давим в доматен сос, та да не им усещаме вкуса. Колко още причини ти трябват? — Брат ми отметна глава на леглото и заби отчаян поглед в тавана. — Мили боже, не искаме много! И ти го знаеш!
Значи, бе решено.
Следващата мисия.
Кълна се, оная вечер бяхме същински диваци, точно каквито Руб ни описа в своя словесен изблик. Отначало се потресох, че той ни познава така добре. Също като мен. Само дето той се гордееше с това.
Може би не знаехме кои сме, но знаехме какви сме и затова на Руб разни вандалски постъпки като кражбата на пътни знаци му изглеждаха съвсем логични. Несъмнено не му допадаше да си мисли, че накрая можем да се озовем в полицейска килия.
Разбира се, бяхме наясно, че няма как да успеем.
Проблемът беше само в това, че успяхме.
Измъкнахме се от вкъщи през задния вход към дванайсет без петнайсет, нахлупили качулките си ниско над лицата, и краката ни понесоха напред. Вървяхме спокойно и дори бабаитски надолу по нашата улица с ръце в джобовете и усещане за величие, натъпкано в чорапите. Парата от носовете и устите ни дращеше въздуха, раздирайки го, ние се промъквахме през него и аз се чувствах като оня тип, Юлий Цезар, тръгнал да завладява поредната империя — а ние само щяхме да свием един въшлив сивкаво-розов триъгълник, който би трябвало да бъде червено-бял.
Пресичане на път с предимство.
— Ще им отнемем предимството — изхили се Руб, щом пристигнахме при знака. Покатери се на раменете ми, подхлъзна се и пак се покатери.
— Така — заговори той отново, след като успя да запази равновесие. — Гаечен ключ.
— Ъ?
— Гаечен ключ бе, идиот! — От студа шепотът му беше станал дрезгав и излизаше като гъст дим.
— А, да, да, забравих.
Подадох му гаечния или френския ключ — както щете му викайте — и брат ми се зае да отвинти знака „пресичане на път с предимство“ на кръстовището на улиците „Маршал“ и „Карлайл“.
— Леле, как е заяло това нещо! — изтъкна Руб. — Болтът е толкова ръждясал, че всякакви гадости полепват по гайката. Гледай само да не ме изтървеш!
— Почвам да се уморявам — споменах.
— Прескочи го! Прага на болката! Прага на болката, синко. Всички величия са прескачали прага на болката.
— Какви величия? Великите крадци на пътни знаци?
— Не! — отсече той. — Атлетите бе, тъпанар.
А после дойде триумфът.
— Готово — обяви Руб. — Взех го. — Той скочи от раменете ми със знака в ръце точно когато в един от порутените апартаменти на ъгъла светна.
Една жена излезе на балкона си и възкликна:
— Абе, няма ли да пораснете най-после!
— Давай! — Руб ме дръпна за пуловера. — Хайде, хайде, хайде!
Хукнахме със смях, а Руб беше вдигнал знака над главата си и ликуваше: „Иха-а-а!“
Дори докато се промъквахме вкъщи, адреналинът все още се затаяваше в кръвта ми и след това изведнъж експлодираше. Щом се върнахме в стаята си, той бавно се уталожи. Тъй като угасихме лампата почти веднага, Руб набута знака под леглото си и подметна на майтап: