— Само да си изпял за това на мама или на татко, ще пробвам да ти набутам тоя знак в гърлото!
Посмях се малко и не след дълго заспах, а в ушите ми продължаваха да звучат нежните възклицания на жените към среднощните натрапници. Преди да дойде сънят, се замислих и за Ребека Конлън и си припомних онези мигове, когато слизахме надолу по улицата и после отмъкнахме знака, в които си въобразявах, че тя ме гледа. Не бях сигурен дали ще й хареса какво правя, или ще реши, че съм пълен идиот. Това за пълния идиот беше по-вероятно.
— Е, добре — прошепнах на себе си под одеялото. — Е, добре… — И започнах да се моля за нея и за всички останали, за които се молех напоследък. Нощем, скоро след като сънят ме обори, дойде и съновидението — беше лошо. Кошмар. Истински.
И без това скоро ще го видите…
На следващата сутрин Руб извади знака, за да му се порадва отново на спокойствие в стаята. Аз тъкмо излизах от душа.
— Не е ли прекрасен? — попита ме той.
— Да… — Но като че гласът ми не прозвуча много въодушевено.
— Какво ти става?
— Нищо… — Заради кошмара беше.
— Добре. — Той прибра знака и надзърна в коридора. — А-а… — После ме погледна. — Пак си оставил отворена вратата на банята. Това нарочно ли го правиш, та да изстине, преди да съм влязъл да се къпя?
— Забравих.
— Вземи се стегни.
Той излезе, но аз го последвах с мократа си и стърчаща на всички страни коса.
— Къде, по дяволите, тръгна така?
— Трябва да ти кажа нещо.
— Добре — каза и затръшна вратата пред мен. Чух как душът потече, вратата се отключи, завесата се дръпна и после се разнесе вик:
— Влизай!
Влязох и приседнах на затворения капак на тоалетната чиния.
— Е? — подвикна ми той. — Какво има?
Започнах да му разказвам за кошмара, който ми се присъни, и в горещата баня като че от мен се излъчваше още по-силна топлина. Описвах му подробно съня си минута-две.
И когато приключих, Руб рече само:
— Е, и какво?
Банята беше потънала в пара.
— Та, какво да правим?
Душът спря.
Руб си показа главата иззад завесата.
— Я ми подай оная хавлия.
Подадох му я.
Той се избърса и изплува от парата с думите:
— Тоя сън, дето ми го разказваш, си е за притеснение, синко.
Нямаше представа за какво притеснение ставаше въпрос. Нали аз го бях сънувал. Нали аз бях повярвал, че е истина, докато се случваше в мен. Аз бях тоя, дето…
Престани!
Край!
Не…
Бях се събудил в мрака след нашия триумф, плувнал в пот, разяждаща очите ми, а на устните ми беше залепнал безмълвен вик.
Сега, в банята, му предложих:
— Трябва да върнем знака на мястото му.
Руб отначало имаше по-други идеи.
Той дойде при мен и рече:
— Можем да се обадим на пътната полиция и да им кажем, че знакът трябва да се подмени.
— Тия докато се размърдат… Ще го подменят чак след седмици.
Руб се позамисли и рече:
— Да, прав си. — В гласа му прозвуча тъга. — Състоянието на нашите пътища е позор за нацията.
— Какво да правим тогава? — попитах отново. Сега вече искрено се притеснявах за обществената безопасност по принцип, а освен това си спомних и за репортаж, който бях гледал по новините някъде преди година и там на едни пичове от Америка им лепнаха към двайсет години за кражба на знак „стоп“, защото тя причинила смъртоносна катастрофа. Проверете го, ако не ми вярвате, действителен случай е.
— Какво да правим? — попитах пак.
Отговорът на Руб се състоеше в това да отложи отговора.
Той излезе от банята, облече се, а после седна на леглото ми и обхвана главата си с ръце.
— Какво друго ни остава? — попита той почти умолително. — Май трябва да го върнем.
— Сериозно?
Диваци, наистина.
Уплашени диваци.
— Да. — Беше нещастен. — Да, ще го върнем. — Като че ли на самия Руб му бяха свили нещо? Откъде идваше тая нужда да краде разни неща? Нима беше само за да пробва какво е да престъпваш правилата и да ти е гот, че си бил лош? А може и да беше заради това, че Руб се смяташе за издънка и си го доказваше сам с тия свои напъни да краде. Може би искаше да е като героите от американските филми, дето ги гледаме по телевизията. Честно казано, представа си нямах какво става в главата му, и това си беше.
Преди да тръгнем за училище, той извади знака и му отправи последен поглед, изпълнен с обожание.
Същата вечер — беше петък — към единайсет го върнахме обратно и никой не ни спипа, слава богу. Щеше да бъде голяма ирония да ни сбарат, че крадем знак, докато всъщност го връщаме.