— Ето на — рече той, като се прибрахме. — Ето ни пак тук, с празни ръце. Както обикновено.
— Мм. — Точно в този момент не можех да изрека и дума.
Едно нещо винаги ще помня от тази нощ — когато се прибрахме, Стив седеше отпред на верандата, на студа. Патериците му все така бяха подпрени до него, защото глезенът му си беше все така изкълчен. Седеше там на стария ни диван с керамична чаша, кацнала на парапета.
Когато се вмъкнахме вкъщи, правейки се, че не го виждаме, чух гласа му.
Върнах се.
И го попитах:
— Ти какво каза току-що? — попитах съвсем нормално, сякаш действително се интересувах какво е казал.
Той повтори.
Беше следното:
— Не мога да повярвам, че сме братя!
И поклати глава.
И додаде:
— Вие сте пълни смотаняци!
Право да си кажа, онова, заради което ме заръфа отвътре, беше равнодушието, с което го изрече. Каза го, все едно бяхме толкова по-долу от него, че хич не го беше грижа. А после, имайки предвид какво бяхме сторили току-що, почти разбрах гледната му точка. Как можеше Стивън Улф да е от една кръв с Руб и мен, пък и със Сара, ако ставаше на въпрос?
Все пак се поспрях за миг, преди да продължа и чух как пронизителен звук разцепва главата ми отвътре. Пищеше като ранена.
В стаята ни попитах Руб къде на стената смяташе да окачи знака. Може би зададох въпроса, за да забравя какво ми каза Стив.
— Тука?
— Не…
— Тука?
— Не.
— Тука?
Дълго време не получих отговор и тази нощ оставихме лампата да свети, докато в главата на Руб се въртяха разни мисли за разни неща, дето никога нямаше да ги узная. Той само лежеше на леглото и потъркваше брадата си, сякаш едничка тя му беше останала.
След като се наместих в собственото си легло, аз се замислих напрегнато за следващия ден, когато щяхме да работим у семейство Конлън. Ребека Конлън. Струваше ми се, че този ден няма да дойде никога — но утре отново отивах там. След като веднъж вече бях забравил за Руб и Стив, почувствах, че е прекрасно да си жив, да си с чиста съвест и да чакаш едно момиче, което заслужава да се молиш за него.
След много време Руб се обади:
— Камерън, оня знак аз изобщо не бих го закачил на стената.
Обърнах се и го изгледах.
— Защо не?
— Знаеш защо. — Той продължаваше да зяпа тавана, само устните му помръдваха. — Защото още щом го зърнеше, мама щеше да ме убие.
Една кола кръстосва из града. Тя е голяма и оранжева и издава тежките унили звуци, които издават подобни коли. Реве по улиците, въпреки че винаги спира на червено, на знак „стоп“ и разни такива.
Преминавам на друго място…
Ние с Руб излизаме от вкъщи, уж за да гледаме как Стив играе футбол, макар да е към два часът през нощта. Студено е. Нали се сещате — онзи, болнавия студ. Студ, който някак си диша. Той се врязва в устите ни, безцеремонно и болезнено.
Въпрос.
Руб:
— Някога да ти е хрумвало да пребиеш дъртия?
— Нашия старец ли?
— Много ясно.
— Защо?
— Не знам… Няма ли да ни е кеф, как мислиш?
— Не, няма.
След тези думи отново изпадаме в мълчание и все така вървим. Краката ни се тътрят по тротоара, а няколко заблудени коли се изнизват по улицата. Таксита ни подминават и правят завой през целия път, един боклукчийски камион се провира покрай нас, претоварен. Оранжевата кола ни подминава с ръмжене.
— Чекиджии! — казвам на Руб.
— Със сигурност!
И щом го произнася, колата дава газ и я чуваме как се отдалечава, а после се връща обратно по една странична уличка и излиза зад гърба ни.
Намираме се на друго място…
Ние с Руб стоим на ъгъла на кръстовището на „Маршал“ и „Карлайл“. Руб се привежда, когато чува заглъхващото ръмжене на кола. Привежда се, стиснал между краката си откраднатия знак „пресичане на път с предимство“. Поглеждам пръта — той си стърчи там гол. Просто гол прът, забит в цимента.
Пристигаме.
Оранжевата кола се задава по „Маршал Стрийт“ и набира скорост, гълтайки я лакомо.
Щом стига до нас, тя изхвърча.
Знак няма.
Знак няма.
Тя ни подминава стремглаво и щом очите ми се захлопват с трясък, прокънтяват всемогъщото дрънчене на метал, оплитащ се в метал, писък и закъснял порой от счупени стъкла.