Руб се привежда.
Аз стоя прав, все така със затворени очи.
Шумоляща тишина.
Тя е навсякъде.
Очите ми се отварят.
Руб пуска знака, изправя се и ние тръгваме, обзети от панически тръпки, към колите долу, които изглеждат така, сякаш са се гризали една друга.
Вътре хората са като погълнати.
Мъртви са и кървят, обезобразени.
Мъртви са.
— Мъртви са! — провиквам се към Руб, но от устата ми не излиза нищо. Нито звук, нито глас.
А после един труп оживява.
Очите му се опулват насреща ми и когато човекът надава вик, звукът отеква непоносимо в ушите ми, блъсва ме на земята, притиска ръцете в слепоочията ми и ги смачква.
8
Когато на другата сутрин отидох у семейство Конлън с татко, сърцето ми, вярно, тупкаше толкова силно — или „здраво“, както написах първоначално, — че чак ме болеше. То изпомпваше в гърлото ми нещо, което ме караше да отделям слюнка и въпроси.
Какво да кажа?
Как да се държа, като я видя?
Любезно?
Спокойно?
Безразлично?
Стеснително и деликатно — което никога не ми беше вършило работа в миналото?
Нямах представа.
По пътя нататък в микробуса ми се струваше, че ще се задавя или ще се задуша — толкова силно чувство беше породило в мен това момиче. Колкото повече се приближавахме до дома й, толкова повече чувството се разрастваше. Стигна се чак дотам, че се надявах следващият светофар да ни хване на червено, та да имам повече време да обмисля нещата. Странно, имах цяла седмица да се подготвя, а сега съботата си дойде и аз бях в небрано лозе. Може би мисленето ми беше дошло в повече. Може би не трябваше да губя толкова време в тревоги за Сара, Брус и Стив, и задигане и връщане на пътни знаци. Може би тогава моята си игра нямаше да пострада. Може би тогава щях да се оправя.
Само…
… ако бях…
Полза никаква.
Всичко беше загубено.
„Като пристигнем там — помислих си, — най-добре направо да си навра главата в канавката и да си изкопая дупка.“ Момичетата не си падаха по такива като мен. Та кое уважаващо себе си момиче би могло дори да ме понася? Вечно чорлава коса. Мърляви ръце и крака. Крива усмивка. Нервна тромава походка. Не, всичкото това определено не ставаше. За нищо.
„Признай си! — хоках се аз вътрешно. — Та ти дори не заслужаваш момиче!“ Прав си бях. Не заслужавах — проявявах открити признаци на съмнителен — в най-добрия случай — морал. Лесно се подвеждах по брат ми. Извършвах жалки, дребнави постъпки и ги вършех само заради едната бясна гордост, толкова нелепа, че бе трудна за проумяване. Като човек аз представлявах една пълна, задъхана, отчаяна бъркотия, стремяща се към нещо, което да ме вкара в релси…
И тогава изведнъж…
В един миг ми мина през ума колко странно е това, че никога не съм се молил за себе си. Неспасяем ли бях? Толкова долен ли бях, че да не заслужавам и една молитва? Навярно. Може би.
И все пак, успях да убедя Руб да върне знака — разсъждавах аз. — Значи може би в края на краищата не съм чак толкова гаден. Това звучеше по-добре — малка положителна мисъл, докато пикапът на татко боботеше по пътя към моята гибел.
Когато спряхме пред къщата, дори започнах да вярвам по малко, че може и да не съм грозният извратен дегенерат, какъвто по моя преценка бях. Започнах да си казвам, че може и да съм си съвсем нормален. Спомних си какво си мислех онзи ден в зъболекарския кабинет — че всички млади момчета са си бая противни, същински скотове. Може би предизвикателството беше някак си да се издигнеш над това. Може би точно това търсех аз при Ребека Конлън. Само един шанс да докажа, че мога да бъда мил и порядъчен, а не само една похотлива гадина.
Исках само да имам шанса да се държа с нея както подобава и си знаех, че няма да го проваля.
Невъзможно!
Не бих си го позволил!
— Няма да се проваля! — прошепнах си, щом слязох от микробуса. Вдъхнах дълбоко, сякаш ми предстоеше най-важното нещо в живота. И после осъзнах — та това беше най-важното нещо в живота ми.
— Вземи това — рече татко и ми подаде лопатата, и аз цяла сутрин блъсках здравата и чаках Ребека Конлън да се появи. После от разговора между татко и майка й разбрах, че я няма. Била преспала у приятелка.
— Идеално! — възкликнах аз в зейналата пропаст между езика и гърлото ми.
А знаете ли кое беше най-гадното?
Ако очаквах Ребека Конлън да идва да работи у нас, аз несъмнено щях да се постарая да бъда там, за да я видя. Щях да съм там! Ако знаех, че тя ще идва, щях да се прикова за пода два дни по-рано, само и само да съм сигурен, че няма да я изпусна.