— Щях! — съгласих се аз със себе си, без да спирам да се трудя.
Работих до вцепенение. Ужасно беше. Дори и татко ме попита дали съм добре. Казах му „да“, но и двамата знаехме, че съм нещастен.
Когато приключихме за деня, а момичето все още го нямаше, татко ми даде десет долара отгоре. Подаде ми ги и каза:
— Днес се справи добре, момче.
После се поотдалечи, спря, обърна се и се поправи:
— Камерън, исках да кажа.
— Благодаря — отвърнах и въпреки че се постарах да се усмихна искрено на баща си, усмивката ми излезе нещастна.
— Щях да се държа добре с нея — казах аз на града през прозореца у дома, но нямаше смисъл. Градът не го беше грижа, а в съседната стая Сара и Брус се караха.
Руб влезе и се пльосна по очи на леглото си. Скри глава под възглавницата и каза:
— Май повече ми харесваха, когато само се натискаха.
— Да, и на мен.
И аз се пльоснах на леглото си, само че реших да се обърна по гръб и да си закрия очите с ръце. Натиснах с палци и пред погледа ми в мрака изплуваха шарки.
— Какво има за вечеря? — попитах Руб, вече изпаднал в ужас от отговора.
— Наденици, струва ми се, и остатъци от гъби.
— Ах, прекрасно! — обърнах се настрана, гърчейки се от болка. — Просто прекрасно!
Тогава Руб махна възглавницата от главата си и заяви печално:
— И доматеният сос свърши.
— Още по-прекрасно.
Замълчах, но продължих да ридая вътрешно. После това ми омръзна и си помислих: „Спокойно, Камерън. На всяко куче му идва денят, в който ще му провърви.“
Само че нямаше да е днешният ден.
(Гъбите ги изядохме, между другото. Погледнахме ги, после вдигнахме очи. И пак ги сведохме. Отврат! Нямаше смисъл да се дърпаме. Изядохме ги, защото ние си бяхме ние и в крайна сметка изяждахме всичко. Както си е било винаги. Неизменно омитахме всичко. Дори и да си бяхме избълвали вечерята и на следващата вечер да ни я бяха сервирали пак, с Руб сигурно щяхме и това да излапаме.)
Голяма навалица се е насъбрала да гледа бой — тя крещи, реве и вие, докато се сипят удари и юмруци оформят наново лицата. Огромно гъмжило от хора, към осем реда, и затова много трудно си пробивам път през него.
Коленича.
Пълзя.
Търся дупки и после се промъквам през тях и най-накрая достигам целта си. Излизам пред тълпата, оформила голям плътен кръг.
— Давай! — крясва типът до мен. — Удряй здраво!
Аз обаче все още оглеждам навалицата. Не гледам боя. Още не.
Сред гъмжилото има всякакви хора. Хилави. Дебели. Черни. Бели. Жълти. Всички те гледат и крещят към центъра на ринга.
Човекът до мен постоянно ми реве в ухото и крясъците му се забиват през черепа в мозъка ми като свредел. Гласът му ме блъска чак в белите дробове — толкова силно вика. Нищо не го спира, дори и онези отзад, които го обстрелват с думи, за да млъкне. Ама без полза.
Опитвам се сам да го възпра, като го питам нещо, подвиквайки тълпата:
— За кого го правиш?
Той спира да вдига шум незабавно.
Втренчва се.
В боя. После и в мен.
Минават още няколко секунди и казва:
— Аз залагам на аутсайдера… Длъжен съм. — Сетне се позасмива съчувствено. — Длъжен съм да заложа на аутсайдера.
Точно тогава поглеждам за първи път към боя.
— Ей…
Тук има нещо странно.
— Ей — питам пак типа, защото сред грамадния, шумен и трептящ кръг стои само един боец. Момче. Той раздава крошета като бесен, шава насам-натам, блокира удари и замахва с ръце срещу нищото. — Ей, как така се бие само сам човек? — Питам пак оня до мен.
Този път той не ме и поглежда, не. Не откъсва очи от момчето в кръга, което се бие така самоотвержено, че никой не може да отлепи очи от него.
Онзи проговаря.
И ми дава отговор:
— Той се бие със света.
И сега гледам как аутсайдерът в средата на кръга продължава да се бие, става, пада и пак изправя бедра, вдига се на крака и продължава да се бие. Не спира да се бие, колкото и тежко да се блъска в земята. Става. Някакви хора викат за него. Други се смеят и му се подиграват.
В мен избликва чувство.
Гледам.
Очите ми се подуват и парят.