— Той може ли да победи?
Задавам въпроса и сега вече и аз не мога да отлепя очи от момчето в кръга.
9
В неделя Руб пак го попиляха на футболния терен. Отборът на Стив без него падна и аз се помотах по улиците. Този ден не ми се прибираше. Понякога просто не ти се прибира, нали разбирате. Време беше за равносметка.
Отначало позволих на печалните събития от предния ден да хвърлят сянка върху пътя ми. Минах зад „Лумсдън Овал“ и навлязох навътре в града, но улиците така гъмжат от смахнати, че като си стигнах вкъщи, направо се зарадвах, че съм успял да се прибера.
Бях обут с джинси и кларкове, сутринта се бях изкъпал и даже си бях измил косата! Докато вървях, още я усещах как стърчи неконтролируемо, сякаш напира да ме изложи. При все това ми беше приятно, че съм чист.
„Може би дъртият е прав — казах си. — За всичките му натяквания, че сме мръсни и не сме за пред хората… Като че е приятно да си чист.“
Обичайните заведения се отдръпваха от мен, когато минавах покрай тях. Млечни барове. Закусвални за риба и чипс. Подминах и една бръснарница, където един плешивец подрязваше къдрите на някакъв тип с такава ярост, че чак ме стресна. Все такива неща виждам — някакъв тормоз над човешко същество, който като нищо ще ме накара да се спъна или да се спра от мрачна изненада. Или няма да ме свърта от неудобство. През този ден си спомням, че видяното ме подтикна да се помъча да си обуздая косата, обаче тя веднага щръкна пак.
В края на краищата денят и разходката изобщо не ми дадоха победата и обновлението, които търсех.
Продължих да вървя.
Правили ли сте го това?
Само си вървиш.
Само си вървиш и нямаш представа накъде отиваш?
Усещането не беше приятно, но и неприятно не беше. Чувствах се едновременно затворен в клетка и свободен, сякаш единствено от мен зависеше да се почувствам страхотно или да се вкисна. Както обикновено колите профучаваха около мен и засилваха чувството, че с нищо не съм свързан. Нищо не беше неподвижно. Всичко беше в движение, превръщаше се в нещо. Точно като мен.
Откога таях в себе си чувства към момиче?
Откога ме беше грижа за сестра ми и какво се случва в живота й?
Откога въобще се интересувах какво се върти из главата на Руб?
Откога слушах Стив Преуспелия и не ми беше все едно дали ме гледа отвисоко, или не?
Откога се шляех насам-натам безцелно? Бродех, едва ли не дебнех из улиците?
И тогава ми просветна.
Бях сам.
Бях сам.
Нямаше как да го отрека.
Сигурен бях.
Вижте, никога не съм бил от ония, дето имат маса приятели и са свързани с тях. Освен Грег Фиени никога не съм имал приятели — стоях си самичък. Мразех го, но и се гордеех с това. На Камерън Улф не му трябваше никой. Той нямаше нужда да е сред глутница. Не всички бродим в глутница. Не, той имаше нужда единствено от инстинктите си. Имаше нужда само от себе си и можеше да оцелее в боксови мачове в задния двор, в обирджийски мисии и всякакви други бъдещи излагации. Тогава защо ли се чувствах толкова странно сега?
Да бъдем честни.
Трябваше да е заради момичето.
Трябваше.
Не.
Заради всичко беше.
Такъв беше животът ми.
Усложняваше се.
Животът ми… Докато вървях по забързаната улица, виждах небе над мен. Виждах сгради и калпави апартаменти, мръсно магазинче за пури, още една бръснарница, електрически жици, боклук в канавките. Един клошар ми поиска пари, но нямах у себе си. Градът ме заобикаляше отвсякъде, вдишваше и издишваше като дробовете на пушач.
Щом усетих, че всички приятни чувства в мен са се изпарили, почти мигом спрях. Може би бяха изтекли от мен и са били дадени на клошаря. Може би са се разтворили някъде в корема ми, без изобщо да забележа. Сега ми беше останало само това необяснимо безпокойство. Каква гледка. Какво чувство. Беше ужасно — някакво хърбаво хлапе стои само. Така си беше в крайна сметка. Сам — и не се чувствах подготвен да се справя с това. Съвсем внезапно. Да, съвсем внезапно почувствах, че няма да се справя със своята самота.
Така ли щеше да е винаги?
Винаги ли щях да живея с тези съмнения в себе си и в цивилизацията около мен? Винаги ли щях да се чувствам безпомощен до болка и дори и най-мощният вик, изтръгнал се от гърлото ми, в действителност щеше да е най-обикновен хленч? Стъпките ми винаги ли щяха да секват така внезапно и да затъват в тротоара?
Винаги ли щеше да е така с мен?
Винаги ли?
Винаги?
Това беше ужасно, но аз си изтръгнах краката от тротоара и продължих да вървя.
„Недей да мислиш — казах си. — Нека в мислите ти няма нищо.“ Ала дори и нищото беше нещо. То беше мисъл. Беше мисъл, а разхлабените задръстени черва на града все така препълваха канавките.