Струваше ми се, че не съм способен да го превъзмогна, но въпреки това продължавах да вървя и да се мъча да изровя нова идея, която отново да оправи нещата.
„Не бива да се тормозиш така“ — посъветвах се сам малко по-късно, когато стигнах до Централна гара. Помотах се малко около павилиона за вестници, попрелиствах „Ролинг стоун“ и разни други списания. Губех си времето, разбира се, но въпреки това не престанах. Ако имах у себе си пари, щях да хвана влак до кея, колкото да зърна моста, водата и лодките там. Там можеше да се навърта и някой мим или някой друг клетник, на когото да не мога да дам пари, защото нямам у себе си. Но пък ако имах за влака, може би щяха да ми се намерят и за някой скромен уличен артист. Може би щях дори да се кача на ферибота за пристанището. Може би. Може би…
Думата „може би“ започваше да ме дразни, защото единственото стабилно нещо беше, че това „може би“ щях вечно да го влача със себе си.
Може би момичето таеше в душата си някакво чувство към мен.
Може би Сара и Брус щяха да се сдобрят.
Може би Стив щеше да се върне бързо на работа и на терена, както искаше. Може би един ден нямаше да ме гледа отвисоко.
Може би моят старец щеше един ден да се гордее с мен — може би, когато приключим с поръчката на семейство Конлън.
Може би на майка ми нямаше да й се налага да се върти вечер около печката и да готви гъби и наденици, след като цял ден се е бъхтила.
Може би аз бих могъл да сготвя.
Може би Руб някоя нощ щеше да ми довери какво става в главата му. Или пък може би щеше да си пусне брада до петите и да стане нещо като мъдрец.
Може би по някое време щях да си намеря двама-трима добри приятели.
Може би всичко това утре нямаше да го има.
А може би не.
„Може би трябва просто да се поразходя надолу до Кръглия кей“ — помислих си, но после се отказах, защото измежду всичките тия „може би“ едно нещо беше сигурно и то беше, че ако закъснея, мама и татко щяха да ме накажат.
След като петдесетина пъти чух онзи тип да повтаря по високоговорителя „Влакът на седемнайсети коловоз заминава за Макартър“ или закъдето там заминаваше, се прибрах у дома и огледах всичките си съмнения наопаки. Виждали ли сте го това? Като например, заминавате на почивка и на връщане всичко е същото, обаче изглежда малко по-различно, отколкото на отиване. Защото го виждате отзад напред.
Така го усещах и когато пристигнах вкъщи, затворих нашата потрошена и провиснала входна врата, влязох и се настаних на дивана. До оная смрадливата възглавница. Срещу Стив.
След половин час, по време на който извъртяха повторение на „Поумней“ и започнаха новините, в стаята влезе Руб. Седна, погледна си часовника и възкликна:
— Дяволите да го вземат, мама здравата се тутка с тая вечеря.
Погледнах го.
Може би го познавах.
А може би не.
Стив го познавах, защото той не беше чак толкова сложен. Победителите винаги са такива: Знаят точно какво искат и как да го постигнат.
— Дано само не е обичайното — подметнах на Руб.
— Кое?
— Обичайната вечеря.
— А, да. — Той се поумълча. — Обаче тя друго не готви, нали?
Веднага трябва да призная, че сега много ме е срам от всичкото това мрънкане заради вечерята, особено след като толкова хора по градските улици просят храна. Но факт е, че мрънкане имаше.
При все това направо подскочих до небето, като разбрах, че тази неделя няма да вечеряме гъби.
Може би пък най-сетне нещата бяха тръгнали на оправяне.
Но пък може и да не бяха.
Тичам.
Гоня нещо, което като че не съществува, и отново и отново си повтарям, че преследвам нищото. Заповядвам си да спра, обаче така и не спирам.
Градът си тъне в познатия хаос посред бял ден, но по улиците няма никой. И в сградите, и в апартаментите, и в къщите няма никой. Никъде няма жива душа. Влаковете и автобусите пътуват сами. Знаят какво да правят. Издишват, но като че ли никога не вдишват. Сипе се неспирен порой от не-чувства, а аз съм сам.
По пътното платно се разлива кока-кола и изтича в канализацията като кръв.
Свирят клаксони.
Спирачки сумтят, а после колите продължават.
Вървя пеша.
Хора няма.
Хора няма.
Колко е смахнато, мисля си, че всичко може просто да си върви без всички хора. А може би хората са там, а аз просто не ги виждам. Животът им ги е изтрил от моето полезрение. Може би празните им души са ги погълнали.