Гласове.
Гласове ли чувам?
На едно кръстовище спира кола и усещам, че някой ме гледа — ала онова, което се е втренчило в мен, е празнотата. Когато колата потегля, чувам глас, но той заглъхва.
Побягвам.
Гоня колата, без да обръщам внимание на ярките пронизителни сигнали „не преминавай“, които просветват с червени крака срещу мен и ме удрят в ушите, ако случайно съм сляп.
Сляп ли съм?
Не, виждам.
Не спирам да тичам и целият град профучава край мен, все едно ме тласка някаква човешко-извънземна сила. Блъскам се в невидими хора и не спирам да тичам. Виждам… коли, път, стълб, автобус, бяла линия, жълта линия, пресечка, глъч, смог, канавка, графити, млечен бар, оръжеен магазин, евтини ножове, реге, диско, пийпшоу, билборд на Калвин Клайн с мъж и жена по бельо — огромни. Жици, монорелс, зелен светофар, жълт, червен — и трите, премини, спри, тичай, тичай, пресечи. Не чакай зелено при ляв завой, Хауърд Шоуърс5, канализация, „Спасете Източен Тимор“, стена, прозорец, дух, обедна почивка, връщам се след пет минути.
Няма време.
Тичам и накрая панталоните ми се съдират, а обувките ми са просто подметките на стъпалата ми и някакъв плат, омотан около глезените. Пръстите ми са разкървавени. Шляпам в кока-кола и бира. Те се плискат в краката ми и се стичат надолу.
Няма никой.
Къде са всички?
Къде?
Няма лица, само движение.
Падам. Пропадам. Разбита глава върху шахтата. Пробуждане.
По-късно.
Нещата са се променили и сега хора пъплят навсякъде. Навсякъде, където им е мястото — в автобусите, във влаковете, по улиците.
— Ей — казвам на мъжа с костюм, който чака светофарът да светне зелено. Той реагира, все едно може и да ме е чул, но щом светва нужната светлина, тръгва.
Хора идват право към мен и, кълна се, опитват се да ме стъпчат.
И тогава разбирам.
Те идват право към мен, защото не ме виждат.
Сега невидимият съм аз.
10
През седмицата, трябва да призная, с Руб подкарахме старите номера. Пак. Не издържахме.
Обирите бяха аут.
„Един юмрук“ — също.
Та с какво друго, по дяволите, да се захванем?
Решението, до което стигнах, беше да ритаме в задния двор сокър, или футбол, или както предпочитате да го наричате.
Трябваше с нещо да започнем.
И ритахме.
Честна дума.
Може и да съм питал Руб дали иска да пробваме в това, защото още страшно се кахъреше заради претърпения провал с пътния знак. Да постигнеш успех и после да намериш начин пак да се провалиш, си беше деморализиращо отвсякъде. Мъката на Руб бе непоносима. Всеки следобед той сядаше и търкаше обраслата си с четина челюст със злокобна, меланхолична ръка. Косата му беше мръсна както винаги, разпиляна по ушите, а вратът — обрасъл.
— Хайде, стига — опитах се аз да го разприказвам.
— Ъ-ъ.
Често се случваше така. Аз, нали съм по-малкият брат, вечно ми се искаше Руб да се включи в нещо — дали ще е игра на монополи, или на топка в задния двор. А пък Руб, нали беше по-големият брат, той колеше, той бесеше. Щом на него не му се правеше нещо, то не го правехме. Може би затова все бях толкова навит да участвам в обирджийските му мисии — просто защото той наистина искаше да дойда и аз. Да привлечем Стив към някакво начинание, се бяхме отказали още преди години.
— Хайде де — упорствах аз. — Напомпал съм топката и вратите са готови. Ела да видиш. Нарисувани са с тебешир на оградата, и от двете страни.
— Еднакво големи ли са?
— Два метра широки и почти един и половина високи.
— Добре, добре.
Той погледна нагоре и се поусмихна, за първи път от дни насам.
— Ще ритаме ли? — попитах пак с прекалено буйно въодушевление.
— Добре.
После излязохме навън и беше възхитително.
Просто възхитително!
Руб падна на цимента и стана. Два пъти. Скъса се да ме ругае, когато вкарах гол и почна да става сериозно. Неконтролиран удар към вратата — и топката изхвърча над оградата, притаихме дъх и после въздъхнахме с облекчение, когато тя уцели ръба и се върна. Дори се усмихнахме един на друг.
Беше великолепно главно защото на Руб му бяха потънали гемиите и изживяваше собствената си криза на самоличността, а пък аз бях в типичната си агония заради цялата история с Ребека Конлън. Това тук беше много по-добро. Да, беше, защото най-неочаквано отново бяхме подкарали онова, дето го можехме най-добре — да се премятаме и да се подмятаме един друг из задния двор, да се цапаме, да се потим здравата и да нямаме спиране, а по възможност и да вбесяваме съседите. Ех, колко по-добре беше! Това беше едно навременно завръщане към доброто старо време.