Топката тупна по оградата и разлая съседското куче, а тамошните папагали направо превъртяха. Аз отнесох удар по пищялите, а Руб пак се просна на цимента и си ожули ръката, върху която се приземи. През цялото това време съседското куче не спря да лае, а папагалите бяха изпаднали в някакво безумие. Точно като едно време, както можеше да се очаква, Руб победи със 7 на 6. Обаче на мен ми беше все едно, защото най-накрая и двамата се смеехме и не го вземахме чак толкова насериозно.
Но на прага на задния вход ни посрещна нещо съвсем различно.
Беше Сара, сама.
Първи я забеляза Руб. Перна леко с опакото на дланта си по ръката и ми я посочи с глава.
Погледнах.
И почти шепнешком възкликнах:
— О, не!
Тогава Сара вдигна очи, защото сигурно ме беше чула — кълна се, изглеждаше много зле. Седеше там цялата изпомачкана, с колене, щръкнали чак до раменете, и скръстени ръце, които държеше вдигнати нагоре, сякаш за да попречи на въздуха в тялото й да излезе. Вадички от сълзи прорязваха лицето й.
Неловко.
Точно неловко ни стана, когато отидохме при сестра си и застанахме от двете й страни, гледахме я, обзети от различни чувства и без да знаем какво да правим.
Най-сетне аз седнах до нея, но представа си нямах какво да кажа.
И най-накрая Сара наруши мълчанието. Съседското куче се беше укротило, а кварталът като че се беше стъписал от събитието, случващо се в задния ни двор. Сякаш го предусещаше. Предусещаше разиграването на някаква трагедия и изпадане в безпомощност, и да си кажа право, всичко това ме учуди. Толкова бях свикнал нещата просто да се случват, без да ги забелязвам и без да ме засягат.
Сара проговори:
— Хванал се е с друга!
— Брус? — попитах и Руб ме изгледа със смаяна физиономия.
— Не — озъби се той. — Кралят на Швеция! Кой друг, по дяволите?
— Добре де, добре!
После Сара се извърна и рече:
— Мисля, че ще е най-добре засега да ме оставите сама.
— Окей.
Щом станах и тръгнах с Руб, градът около нас отново ми се стори по-студен от всякога и разбрах, че макар той действително да бе предусетил, че нещо се случва, със сигурност не го беше грижа. Отново бе продължил напред, усещах го. Струваше ми се, че го чувам как се смее и предъвква случилото се. Наблюдава. Внимателно. И се подиграва. И беше студен, така студен, докато гледаше как кръвта на сестра ми изтича зад нашата къща.
Вътре Руб се ядоса.
— Виждаш ли сега? — каза той. — Това разваля нещата.
— Нямаше как да не стане. — И щом го казах, забелязах вън на предната веранда фигурата на Стив. Беше ни обърнал гръб.
— Да, но защо днес?
— Защо не?
От дивана погледнах една стара снимка със Стив, Сара, Руб и мен като съвсем малки, застанали в разкривен строй пред обектива на някакъв фотограф. Стив се усмихваше, Сара също. Всички се усмихвахме. Странно ми беше да я гледам тази снимка, защото тя постоянно си стоеше там, а аз чак сега я забелязвах. Усмивката на Стив. Тя беше топла — за нас. Усмивката на Сара — тя бе прекрасна. Двамата с Руб изглеждахме чисти. И четиримата бяхме млади и безстрашни и усмивките ни така грееха, че дори и там, на дивана, се усмихнах с усещането за някаква загуба.
„Къде ли отиде това?“ — запитах се наум. Дори не си спомнях, че са ни правили такава снимка. Истинска ли беше?
В този момент Сара седеше на прага на задния вход и плачеше, а ние с Руб се бяхме проснали на дивана, безсилни да й помогнем. Стив като че не го беше грижа за никого от нас.
„Къде е отишло онова?“ — помислих си пак. Как онази картина е могла да се превърне в тази?
Дали годините ни бяха победили?
Дали ни бяха похабили?
Дали не бяха отминали като големи бели облаци, разпръснали се толкова бавно, че да не сме го забелязали.
Вечерта стана още по-тежко — когато Сара излезе и не се прибра с часове.
На излизане каза: „Отивам да се поразходя“, и после мина много време, а нея я нямаше и нямаше. Отначало ние, останалите, не се вълнувахме, но като мина единайсет, всички се разтревожихме. Дори Стив изглеждаше засегнат.
— Хайде — подкани ни баща ни. — Излизаме да я търсим.
Никой не възрази.
С Руб се качихме заедно с татко в пикапа, а мама и Стив останаха у дома — ако Сара се прибере, докато нас ни няма. Проверихме по кръчмите и по къщите на всичките й приятели. Дори и у Брус. Нямаше я там. Нямаше я никъде.