В полунощ, когато се прибрахме, още я нямаше и на нас ни оставаше само да седим и да чакаме.
Всеки от нас чакаше различно.
Мама седеше мълчалива и не поглеждаше никого.
Татко вареше кафе след кафе и го изливаше в гърлото си, все едно светът щеше утре да се свърши.
Стив ту слагаше, ту махаше загряващата превръзка от глезена си и упорито го държеше вдигнат нависоко.
Руб си мънкаше едва доловимо нещо и го повтори поне петстотин пъти: „Ще го убия това копеле. Ще го убия това копеле. Ще го убия тоя Брус Патерсън. Ще го убия тоя… Ще го, ще го…“
Колкото до мен, аз поскърцвах със зъби, наведен напред, забил брадичка в масата.
Само Руб си легна.
Останалите будувахме.
— Никакъв знак? — попита мама, когато се събуди в един.
— Никакъв — поклати глава татко и доста скоро всичките заспахме под светлината на ослепително белия кухненски глобус.
По-късно засънувах сън.
И той бе прекъснат.
— Кам?
— Кам?
Някой ме разтърсваше.
Подскочих.
— Сара?
— Не, аз съм.
Беше Руб.
— А, ти ли си, да му се не види!
— Да — ухили се той. — Още ли я няма?
— Няма я. Освен да е влязла, да ни е подминала и да си е легнала.
— Не, няма я вътре.
И точно тогава забелязахме още нещо — сега и Стив го нямаше.
Проверих в мазето.
— Тц — погледнах Руб и този път излязохме само двамата на верандата и после на улицата. Къде, по дяволите, се беше дянал той?
— Чакай. — Руб се обърна и се загледа надолу по улицата. — Ето го.
Видяхме брат ни да седи облегнат на един телеграфен стълб и изтичахме при него. Спряхме се.
— Какво става? — попита Руб.
Стив вдигна очи — никога не го бях виждал толкова уплашен, нито пък толкова изнервен. Изглеждаше един такъв върлинест, но при все това — истински мъж. Винаги бе изглеждал като мъж. Винаги… но не и такъв. Уязвим.
Патериците му бяха две изсъхнали дървени ръце и лежаха до него.
Бавно и разнежено брат ни промълви:
— Сигурно… — Той замълча и после пак заговори: — … само съм искал да я намеря.
Не казахме нищо, но мисля, че докато помагахме на Стив да се изправи и да се прибере вкъщи, той сигурно бе прозрял какъв живот водим ние — Руб, Сара и аз. Беше прозрял какво е да паднеш и да не знаеш дали ще можеш да се изправиш, и това го беше уплашило. Уплашило го беше, защото ние се изправяхме. Неизменно. Винаги.
Отведохме го у дома.
Ние…
Оттам насетне всички отново зачакахме в кухнята, но само двамата с Руб бяхме будни. По някое време той ми прошепна нещо. Същото както преди:
— Ей, Кам, ще го пипнем ние тоя тип Патерсън! — Заяви го съвсем уверено. — Ще ни падне в ръцете.
Бях твърде скапан от умора, че да кажа нещо друго, освен:
— Ще го пипнем.
Доста скоро Руб заспа също като мама, татко и Стив. Не след дълго и моите клепачи натежаха като цимент и аз също заспах.
Всички ние спяхме в кухнята.
Аз сънувах.
Сънят идва.
Не е лош.
Когато пак се събудих, вече имаше и още един човек, заспал редом с останалите от нас на многолюдната кухненска маса.
Стоя пред празна футболна врата. Стадионът е препълнен. Може би 120 000 души са заковали погледи в мен.
Те скандират:
— Улф-мен! Улф-мен!6
Оглеждам целия стадион, всички тези хора, които ме насърчават — и аз ги обичам, въпреки че са ми напълно непознати. Мисля, че са южноамериканци или нещо такова. Бразилци примерно. Може би аржентинци.
— Няма да ви разочаровам! — прошепвам аз, но зная, че те не могат да ме чуят, дори да им изкрещя.
Те са хората от моя разказ:
Татко, Руб, мама, Стив, Сара, Брус, безликото ново гадже на Брус, Грег, стоматологичната сестра, зъболекарят, директорът Денисън, жената от социалния кабинет, приятелите на Руб и Ребека Конлън.
Облечен съм с всичко необходимо за вратар: обувки, опънати нагоре чорапи, зелена фланелка с изрисуван отпред диамант и ръкавици. Нощ е и грамадни лампи, възправени като стражеви кули над всички нас, разпръскват черния въздух.
Готов съм.
Плясвам с ръце и приклякам, готов да се хвърля във всяка посока, за да хвана топката. Вратата зад мен сякаш е с километрична ширина и километрична дълбочина. Мрежата е хлабава клетка, която се люлее и шепти на вятъра.
Татко излиза напред, наглася топката и се провиква, че това била финалната дузпа за купата и всичко зависело от мен. Връща се, заема позиция, затичва се и забива топката вдясно от мен. Мятам се, но топката хвърчи далеч извън обсега ми. Когато тя влетява в ъгъла на мрежата, той ме поглежда и се усмихва, сякаш за да каже: „Извинявай, момче. Нямаше как.“
6
Словосъчетанието Улфмен (Wolfman), което включва фамилното име на братята Улф, може да се преведе като „Човекът вълк“. — Б. ред.