На терена излиза мама, после Руб. И двамата бележат, Руб — с коравосърдечна усмивка.
— Безнадежден си, слънчице! — казва той.
Тълпата през цялото време вдига шум и бръмчи в ушите ми като електромагнитно смущение. Когато ме побеждават и топката бележи гол, те изревават, а аз въздъхвам, защото са на моя страна. Искат да спася един гол, защото знаят как упорито се боря. Виждат малките ми ръце и волевата извивка на устните ми и не чуват, но чувстват ударите на дланите ми, докато се подготвям за всяка дузпа. Не спират да скандират.
Моето име.
Моето име.
Ала колкото и да се старая, не успявам да спася и един гол.
Дори и нещастната Сара ми прострелва вратата. Преди да шутира, тя казва:
— Не се мъчи да ми помагаш. Няма смисъл. Всичко е извън твой контрол.
Минава редът на Стив, после и на Брус. На всички.
После на позиция излиза Ребека Конлън.
Тя върви към мен.
Бавно.
И се усмихва.
— Ако го спасиш, ще те обикна — казва тя.
Кимвам тържествено. Готов съм.
Тя отстъпва назад, втурва се, рита топката.
Тя излита високо нагоре и я изгубвам от поглед в сиянието на лампите. Забелязвам я и се хвърлям високо вдясно, и кой знае как, се удря в кръста ми, отскача и ме цапардосва здраво по лицето.
Падам надолу заедно с топката.
Когато се приземявам, тя изскача, претъркулва се адски бавно през линията и се сгушва в дъното на мрежата.
О, аз се мятам да я хвана, но полза никаква. Не ми достигат силите — а и бързо оставам сам, не на стадиона, а в нашия облян от слънце заден двор и седя, подпрян на оградата, с разкървавен нос.
11
Планът ни беше да го пипнем бързо. Нямаше смисъл да протакаме една-две седмици. Тогава може би изгарящото желание да му дадем на тоя да разбере щеше да угасне, а нямаше как да си го позволим.
Открихме, че Брус Патерсън е кръшкал на сестра ми с някакво друго момиче от около месец и я будалкал, като продължавал да се мъкне при нея. За всички нас беше истински шамар, че сме го пускали в къщата си, докато е хойкал из града с някакъв парцал.
— Да отидем ли да го пребием? — попитах Руб, но той само ме изгледа с насмешка.
— Ти сериозно ли? Я се погледни колчав си. Приличаш на чихуахуа, а проклетият Патерсън е як като тухлен кенеф. Ти представяш ли си на какво ще те направи?
— Аз, такова… мислех, че и двамата…
— То и аз съм си една хърба — отсече Руб в отговор. — Вярно, че страшна брада съм пуснал, обаче Брус ще ни утрепе и двамата като едното нищо.
— М-да, прав си.
И тук последва нещо неочаквано.
На вратата се почука или по-скоро се подращи и като отворих, на прага стоеше бившият ми най-добър приятел Грег.
— Може ли да вляза? — попита ме той.
— Ти как мислиш?
Отворих комарника и той влезе вкъщи, като първо метна един поглед на Стив, който както винаги седеше с унила физиономия на верандата.
— Ей, Върколак! — поздрави Грег вътре Руб, в отговор на което Руб заплаши да го изхвърли.
— Извинявай — каза той и аз го заведох в общата ни стая с Руб.
Той седна под прозореца. Мълчаливо.
— Е? — попитах го, докато сядах на леглото си. — Извинявай за въпроса, но какво, по дяволите, те води насам?
Последва бърз и прям отговор:
— Имам нужда от помощ.
Той зарови пръсти в косата си и видях как от нея се разхвърча пърхот. Пърхотът винаги си е бил проблем на Грег. Кефеше го да го изтръсква върху чина в училище.
— Помощ с какво? — продължавах аз сондажа.
— С пари.
— Колко?
— Триста.
— Триста! По дяволите, какви си ги вършил напоследък?
— Абе, не питай. Само… — Лицето му трепна. — Имаш ли ги?
— Боже господи, триста! Де да знам.
Минах в моята половина от килима и извадих всичко, което бях скътал под него. Осемдесет долара.
— Ами тука имам осемдесет. — Извадих банковата си книжка и видях, че в нея имам сто и трийсет. — Значи имам двеста и десет общо. Повече няма откъде да извадя.
— По дяволите, приятел!
Седнах при него на пода, облегнах се на леглото и попитах: