— Я, ако обичаш, ми кажи за какво са ти?
Той нямаше желание.
— Кажи ми или няма да ти дам кинтите. — Това беше лъжа, и двамата го знаехме. И двамата знаехме, че ще си дам парите на Грег и хич няма и да поискам да ми ги връща. Така си беше. Обаче той ми дължеше поне това. Дължеше ми да ми каже за какво ще отидат парите.
— А… — предаде се той. — Едно от приятелчетата ми, Дейл… Познаваш ли го?
Дейл Пери.
Да, много добре го знаех. Беше точно от пичовете, които мразя, защото където и да отидеше, се разкарваше насам-натам все едно кръчмата е негова и аз го мразех и в червата. В час по търговия предната година (учебен предмет, който изобщо не биваше да избирам) той беше взел металната си линийка, нагрял я беше на печката и после я беше допрял до ухото ми. Дяволски ме беше изгорил! Ето кой беше Дейл Пери. И той беше в онази тайфа, дето си бъбреше с хубавите момичета онзи ден на мача.
— Да, знам го — потвърдих спокойно.
— Ами, на няколко от по-големите му приятели трябвало някой да им вземе едни работи. За триста долара.
— Работи?
Разбира се, знаех ги точно какви са тия работи, но реших, че на Грег трябва да му стане поне малко неудобно. В края на краищата щях да му дам всичките си пари до цент. Отиде ми и покупката на уредбата, и всичко. Отидоха ми и изкараните с пот на чело парици от работата с татко през последните седмици. Всичко щеше да изтече в канализацията, защото бившият ми най-добър приятел дойде при мен, тъй като знаеше, че съм единственият, дето няма да го отреже. Никое от новите му приятелчета нямаше да го отърве, но най-първият щеше.
Смахната работа.
Не смятате ли?
Не че старият приятел е чак толкова по-добър приятел. Но просто познаваш човека по-добре и знаеш, че и да се държиш като скапан идиот, и да се излагаш, на него не му пука. Той знае, че и ти ще направиш същото за него. Знаех, че в обратен случай и Грег би направил същото за мен.
Та затова…
— Работи ли? — попитах го. — За какво говориш?
— Нали се сещаш — отвърна той.
Това го пропуснах да мине.
— Да, сещам се.
— Само леки — продължи той — обаче цяла камара. Били са към десет души и всичките се включили, и всичките яко ги домързяло да си ги вземат сами. — Той плъзна гръб по стената и се изхлузи малко по-надолу. — Взех стафа без проблеми, обаче като трябваше да го вардя една нощ, нещата се объркаха.
— А-а — отметнах глава назад и се разхилих. Сигурен бях, че вече знам какво точно се е случило.
— Да, точно така — кимна Грег. — Дъртата, да му се не види, го намерила под леглото ми и дъртият го метнал в огъня. Все едно ми е подписал смъртната присъда… Направо не мога да повярвам, че го е запратил в огъня!
Аз вече се съдирах от смях, защото старецът на Грег беше пред очите ми — ситен-дребен, къдрав, жилав звяр, който псува, та се къса и мята пакета в огъня. Чак и Грег се разсмя покрай мен, въпреки че не спираше да повтаря: „Не е смешно, Кам, никак не е смешно!“
Обаче беше смешно и тъкмо това го спаси — парите се намериха.
Тъкмо това го спаси, защото разказах цялата случка на Руб и той извади деветдесетте долара отгоре, дето му трябваха на Грег, макар и да заплаши да го убие, ако не му ги върне дяволски бързо. Намерихме решение — аз да ги върна на Руб от парите, които ще спечеля с татко за следващия месец, и всички останаха доволни. Грег щеше да ми ги върне всичките по-нататък.
По лицето на Грег си пролича, че се освободи от напрежението. След като се сдоби с кинтите, той доби по-малко изтормозен вид.
В съседната стая Сара лежеше на леглото си, напълно разбита.
Подминахме я на излизане и навън с Руб и Грег изпълнихме някой и друг удар срещу нарисуваната на оградата врата.
Редувахме се като вратари. Идеята беше моя (главно заради съня, който бях сънувал предната нощ) и само се надявах да не ми разкървавят носа. Макар че Ребека Конлън я нямаше на двора, нали? Та си мислех, че не съм под заплаха.
Разбира се, съседското куче се разлая, а папагалите избесняха.
Врявата се усили още повече, когато Руб звънна на приятелите си. Разговорът звучеше така:
— Ало.
— Ало, Саймън? Рубен се обажда.
— Рубен, как си?
— Добре съм. Ще идваш ли насам?
— Че защо не? Устройва ме.
— Вземи Кашкавала и Джеф.
— Добре.
— Чао.
— Чао.
Когато те пристигнаха, играта у нас вече вървеше с пълна пара.
Забивахме топката в оградата отново и отново и се възползвахме максимално от времето, преди мама и татко да се приберат. Да бяхте чули само! Тряс! Тряс! Топката я правеше на пух и прах и от двете страни и трясъците ехтяха навсякъде, а след тях — и виковете и ругатните.