В моя отбор бяха Джеф и Грег и ние даже биехме, въпреки че бяхме по-дребни и по-слаби от отбора на Руб, заради страстта, която влагахме.
Резултатът беше четири на два, когато съседското куче замлъкна.
— Спрете, спрете! — провикнах се аз, щом забелязах това. — Чувате ли?
— Какво?
— Кучето.
— Вярно, бе! Спря да лае.
Покатерих се на оградата и надникнах, и що да видя там!
Кучето се беше гътнало.
— Леле боже, то май е умряло — казах и погледнах назад към всички останали.
— Какво?!
— Да бе, казвам ви! Елате да видите!
Руб се изкатери до мен и не му оставаше друго, освен да се съгласи.
— Дяволите да го вземат, като че е прав! — изхили се той на другите. — Май го докарахме до инфаркт, горкото.
— Сигурен ли си?
— Или инсулт.
— О, не! — възкликнах. — Какво сторихме?
— Каква порода е?
На Руб му писна.
— Де да знам, бе! — кресна той на Кашкавала.
— Померанско — отвърнах вместо него.
— Що за куче, по дяволите, е померанското?
— Ами знаете ли… — заобяснява Кашкавала на останалите. — От ония пухкавите, дето мязат на гризачи… Сигурно е лаяло, лаяло, пък не е издържало.
Дори и папагалите в клетката гледаха навъсено кучето.
— Трябва да предприемем нещо — казах на Руб.
— Като например? Изкуствено дишане уста в уста?
— Виж го, тресе се.
— Просто красота!
Прескочих оградата, свалих си фланелената риза и увих кучето. Дойде и Руб, а останалите ни гледаха през оградата как галим пухкавото плъхообразно куче и се питаха дали наистина ще умре.
След петнайсетина минути съседът се прибра — петдесетгодишен човечец с уста, по-мръсна отколкото на всички нас взети заедно. Право да си кажа, демонстрира голяма сдържаност — изтърча навън, нарече ни такива-онакива, подбра померанчето — което, между другото, се казваше Мифи — и го закара на ветеринар.
— Дали ще оживее? — питахме се у нас.
— Нямам си и представа, приятел.
Един по един всички си тръгнаха. Грег — последен.
— Човече… — поклати глава той на излизане. — Бях забравил какво е тука.
— Доброто старо време, а?
— Да — кимна той. — Хаос.
— Абсолютен.
Наистина беше като едно време, но знаех, че няма какво да си въобразявам, че ще продължи. И двамата знаехме, че следващият път той ще дойде само за да ми върне парите — част от тях или всичките. Просто така стояха нещата.
Вечерта ни сполетя нещо, което си знаех, че ще ни сполети. Съседът.
Той дойде и каза на мама и татко, че не могат да ни контролират с Руб, и тъй като от нас двамата само на Руб му бяха останали пари, той плати сметката на мъжа при ветеринаря.
Мифи померанчето, между другото, си беше добре. Било само лек инфаркт. Горкото плъхче.
Всичко това обаче за майка ми се оказа последната капка.
Тя ни сложи да седнем на кухненската маса и почна да обикаля около нас, да крещи и да ни се кара така, че чак не беше за вярване. Дори натика дървената лъжица под носовете ни, въпреки че не ни беше удряла с нея, откакто бях на десет. Казвам ви, изглеждаше готова да я навие тая лъжица около главите ни.
— Защо все така правите?! — крещеше ни тя. — Насинявате си очите, докарвате проклетите съседски кучета до инфаркт! Позор… Срам ме е и от двама ви. Пак!
Дори и татко само си седеше в ъгъла и мълчеше като риба. Не смееше да се обади от страх, че ще е следващият, който ще си го отнесе.
Най-накрая тя направо пощуря, извади отпадъците от кухненската мивка и вместо да ги изнесе навън и да ги сложи в нейната кофа за компост, тя ги захвърли на пода, вдигна ги и пак ги метна, този път в краката ми.
— Като животни сте! — кресна тя още по-гръмогласно и отпреди. А после каза онова, от което като че винаги най-много боли: — Пораснете най-сетне!
Иска ли питане — двамата с Руб разчистихме изцапаното, изнесохме го навън и там си останахме. Не смеехме да влезем.
От прозореца на стаята си надникна Сара, погледна ни, усмихна се и заклати глава, макар да страдаше. Засмя се и това ни накара и нас да се посмеем, а Руб пък да събере кураж и да каже:
— А Патерсън все пак ще го пипнем, хич не се и съмнявай!
— Ще го пипнем! — съгласих се.
Доста по-късно размишлявах над случките от деня, защото сега дължах и на Руб половината от сметката при ветеринаря. Всичко беше тръгнало по нанадолнището, уверявам ви.
— Проклет да е тоя померан — рекох.
— Уф — изсумтя Руб. — Померан със слабо сърце. Такова нещо само на нас може да се случи, бе!
Пред мен има някакъв мъж — вървим по черен път по изгрев.