Той ме гледа.
Аз го гледам.
Стоим на десетина метра един от друг и аз най-сетне решавам да наруша мълчанието.
И казвам:
— Е, и?
— Какво? — идва отговорът му. Облечен е с халат, чеше се по брадата и се опитва да изтръска камъче от сандалите си.
— Ами, не знам — мисля си да кажа. — Като за начало, кой си ти, по дяволите?
Той се усмихва.
Смее се.
Изправя се.
Когато е готов, повтаря въпроса и му отговаря.
— Кой съм аз, по дяволите? — Кратък смях. — Христос съм!
— Христос? Ти съществуваш ли наистина?
— Да, по дяволите. Разбира се, че съществувам!
Решавам да Го изпитам.
— А аз кой съм тогава?
— Кой си ти, не ме интересува. — И той тръгва към мен по пътя, като все така се опитва да изтръска онова камъче от сандала си. — Проклети сандали! — Потътря крак, а после продължава: — Всъщност интересува ме какъв си.
— А какъв съм?
— Нещастен.
— Аха — свивам рамене в знак на съгласие.
— Мога да ти помогна — продължава Той и вече Го очаквам да ми пусне дежурната реплика, която всички онези учители по вероучение пускат при годишното си поклонение в нашето училище. Но той не я пуска.
Вместо това ми подава бутилка червена течност и с жест на ръцете ми показва да я изпия: „До дъно!“
— Какво е това? — питам.
— Вино.
— Сериозно?
— Всъщност не, червен тоник е. Много си малък за алкохол.
— Ааа, направо ми развали кефа!
— Я не ме обвинявай. Не съм виновен аз, казвам ти. Моят старец не ми даде да ти донеса от истинско. Него обвинявай.
— Добре де, добре… А с Него какво става?
— Абе, напоследък е под голямо напрежение.
— Близкият изток ли?
— Да, пак се подкараха. — Той се приближава и ми пошепва: — Между нас да си остане, миналата седмица Той без малко да тури край на цялата тая работа.
— На кое? На света ли?
— Аха.
— Исусе Христе всемогъщи!
По лицето на Христос се изписва разочарование от думите ми.
— А, да бе, извинявай! — казвам. — Тъй не бива да се приказва, да.
— Споко.
— Виж… — Исус беше решил, че е време да минем по същество. — Всъщност дойдох да ти дам това.
Той вади нещо от джоба на халата си и аз го питам:
— Какво е това?
— А, мехлем е. — Той ми го подава. — За кървящия нос.
— Супер! Много благодаря!
12
Ако се питате дали някога пипнахме оня тип Брус Патерсън, да знаете, че не сме. Планирахме подробно всичко, обаче просто така и не го осъществихме. Вкъщи възникнаха важни проблеми като леденото отношение, с което мама и татко ни удостояваха нас с Руб. Очевидно те не одобряваха особено живота, който водехме, и как му бяхме хванали цаката да ги излагаме. Може да си помислите, че това ледено отношение ни е попарило ентусиазма да си го върнем на Брус за Сара, но не беше така. Нямаше такова нещо. Стив също ни каза да я зарежем тая работа. Пак се беше върнал към старото си поведение в стил „Аз съм по-горе от вас, момчета“ и ни осведоми, че сме идиоти. Всичко това мен ме поуплаши мъничко, но не и Руб. Той беше все така нахъсан и искрено убеден, че не сме виновни за инфаркта на съседското куче. Обясни ми, че като тъпият пес е толкова слаботелесен, нямало е как да избегнем това.
— По дяволите, не е незаконно да играеш футбол в собствения си заден двор, нали така? — попита ме той.
— Предполагам, че не е.
— Знаеш, че не е.
— Сигурно.
Руб предъвква тая тема още няколко дни, а най-накрая влезе в стаята ни и ми съобщи какъв е планът и какво значи всичко това. Каза:
— Кам, това ще е последният ми удар. — Ще речеш, че брат ми е същински Ал Капоне! — Виж, след това последно начинание ще се оттегля от обирите, кражбите и вандалските игри.
— Как ще се оттеглиш, като още не си изградил кариера?
— Уф, айде млъкни! Признавам, имах своите възходи и падения, но с всичко това — дотук! Не мога да повярвам, че го казвам, но трябва да порасна.
Замислих се — не беше за вярване! А после попитах:
— Та какво ще правим?
— Елементарно е — беше отговорът. — Яйца.