От другата страна виждам нещо нагоре срещу течението на реката и я въвеждам вътре. Това е пещера, сгушила се сред няколко масивни дървета над водата.
Влизаме. Без думи.
Тя се усмихва облекчено.
Не виждам това.
Знам го.
Сядаме в най-задния ъгъл на пещерата и чуваме съзерцателния ромон на речната вода навън, която се спуска все по-надолу и по-надолу. Бавна. Истинска. Знаеща.
Тя се унася.
Заспива.
— Всичко е наред — казвам й и я усещам в прегръдките си. И моите очи се мъчат да заспят, но не могат. Остават широко отворени, докато времето ръмжи и напредва и тишината пада като отмерена мисъл. Даже и реката не чувам вече.
Когато…
Онази фигура влиза в пещерата.
Той пристъпва и се спира.
Той вижда.
Нас.
Има оръжие.
Гледа.
Усмихва се.
Макар и да не виждам лицето му, знам, че се усмихва.
— Какво искаш? — питам уплашено, но тихо, за да не събудя момичето в прегръдките си.
Фигурата не казва нищо. Продължава да пристъпва напред. Бавно. Завърта се. Не!
Разнася се звук като от разцепване и над оръжието в ръката на фигурата се извива дим. Димът се издига към лицето му и се кълби около него. Димът ми подсказва, че се е случило нещо ужасно, и Ребека Конлън се размърдва леко в скута ми.
Запалена клечка кибрит.
Светлина.
Гледам я.
Знам!
Това.
Тя несъмнено е ранена, защото виждам как от сърцето й капе кръв. Бавно. Истинска.
Вдигам очи. Силуетът държи запалената клечка и аз виждам лицето му. Очите му, устните му, изражението му са моите.
— Но ти обеща! — казвам му и изпищявам, мъча се да се събудя. Трябва да се събудя и да знам, че никога, никога няма да й причиня болка.
13
Както обикновено, в събота с татко отидохме да работим у семейство Конлън.
За да не ви държа в напрежение (ако въобще все още ви интересува), мога да ви съобщя, че този път тя беше там и беше прекрасна както винаги.
Аз все още се трудех под къщата, когато дойде при мен.
— Ей, липсваше ми миналата седмица! — казах, когато тя се появи, и моментално се сгълчах наум: това твърдение прозвуча толкова двусмислено! „Липсваше ми“ — това „не се видяхме с теб“ ли означаваше (какъвто беше замисълът), или исках да кажа „направо ми сломи сърцето, тъпа кучко“? Не бях сигурен какви послания излъчвам. Най-общо, можех само да се надявам, че тя го е възприела като „не се видяхме“. В такава ситуация няма как да изглеждаш напълно отчаян, та макар сърцето ти да те изпепелява отвътре.
— Ами… — Господи, тя го каза с онзи глас, който я правеше истинска! — Нямаше ме нарочно.
Това пък какво беше, по дяволите?
— Какво? — осмелих се да попитам.
— Чу какво ти казах — тя се усмихна широко. — Нямаше ме…
— Заради мен ли?
Тя кимна.
Това на добре ли беше, или на зле?
Звучеше на зле. Много на зле.
Но пък и на добре звучеше — в някакъв болнав, извратен смисъл. Тя занасяше ли се с мен?
Не.
— Не исках да съм тук, защото ме беше… — Тя преглътна. — … страх, че ще се изложа като миналия път.
— Като миналия път? — попитах объркано. — Не изтърсих ли аз тъпотията? — Точно аз бях тоя, който изтресе „Харесва ми да работя тук“. Спомних си го и потръпнах.
И двамата бяхме се свили под къщата, дървените греди бяха надвиснали над нас и сякаш ни предупреждаваха, че секунда невнимание щеше да ни струва разкрасени с цицини глави. Внимавах да не се изправям в цял ръст.
— Ти поне каза нещо — изтъкна тя.
И изведнъж думите рукнаха от мен:
— Никога не бих те наранил! Поне адски ще се старая да не го направя! И причинил болка. Обещавам!
— Моля? — Тя се дръпна назад. — Какво говориш?
— Имам предвид, ако… Добре ли си прекара миналия уикенд? — Празни приказки. Лиготии.
— Да — кимна тя, без да помръдне от мястото си. — Бях у една приятелка. — И тогава вметна онова: — А после отидохме у един пич, Дейл.
Дейл.
Защо ли това име ми беше тъй познато?
О, не!
Върхът.
— Дейл Пери?
Дейл Пери.
Приятелчето на Грег.
Типично.
Какъв герой!
Личеше си, че тя наистина го харесва.
Повече от мен.
Той беше победител.
Хората го харесваха.