Сега идва бодливата тел.
Къде да скоча?
Кого да слушам?
Слънце като маргаритка, червеникаво небе.
В началото слънцето се мръщи.
Накрая се усмихва.
Мрачен ден.
Мисли покриват небето.
Мислите са небето.
Стъпки по ограда.
Едната страна на оградата е победа…
Другата… е поражение.
Върви.
Не спирам да вървя.
Вземам решение.
Потта властва.
Тя ме завладява, покорява ме и се стича по лицето ми.
От едната страна — победа.
От другата — поражение.
Облаците са неуверени.
Туптят в небето като барабан, като пулс.
Решавам се…
Скачам.
Високо-високо.
Вятърът ме понася, издига ме още по-високо, зная, че ще ме запокити надолу от онази страна, която поиска.
Където и да се приземя — ще е скоро — зная, че трябва пак да се покатеря горе и да продължа да вървя, но засега съм все още във въздуха.
14
Накъде поех оттам нататък?
Какво постигнах?
Какво излезе?
Е, това в общи линии е краят, тъй че отговорите ще получите на следващите няколко страници. Съмнявам се да ви изненадат, но знае ли човек. Не ви знам умни ли сте, тъпи ли сте. Може и да сте като Алберт Айнщайн или да имате награда за литература, а може и да сте средна хубост като мен.
Та най-добре да не протакаме повече — сега ще ви разкажа как горе-долу приключиха нещата в този зимен период от живота ми. Краят започна ето така:
Унило.
Бях оклюмал цялата неделя, в понеделник на училище също. Нещо кипеше в мен — надигаше се от стомаха ми нагоре и протягаше ръце, за да ми одере кожата отвътре. Изгаряше ме.
В сряда си поприказвах с Грег в училище, главно заради утрепаната му физиономия.
— Какво ти се е случило? — попитах го, когато се сблъсках с него на една от алеите.
— Абе, зарежи — отвърна ми той. — Нищо.
Обаче и двамата знаехме колко ясно си личи, че ония типове, дето беше купил за тях материала, все още не бяха впечатлени от старанията му, даже и след като им беше кихнал парите.
— Все пак са те обработили, а? — попитах с жална усмивка и Грег също се усмихна.
— Аха, обработиха ме — кимна той. Усмивката му беше многозначителна, иронична. — Решиха да ми теглят един як пердах заради неудобствата, дето съм им ги причинил… При онзи първия тип материалът свършил, та трябвало да ходят другаде и хич не бяха въодушевени.
— И с право — заключих аз.
— Ами сигурно.
След малко се разделихме, аз се обърнах и го погледнах, и се опитах да се помоля за него, както правех по-рано в тази история, но не можах. Просто не можах. Не ме питайте защо. Надявах се всичко с него да е наред, но не можех да събера сили да се моля за това.
Пък и каква ли полза имаше от молитвите ми?
Беше дяволски ясно, че на моята собствена кауза те изобщо не бяха помогнали. Но помните ли — аз така и не сколасах да се помоля за себе си, нали? Може би тъкмо там се криеше причината. В мен. Може би поначало единствената причина да се моля за другите беше да си изпрося и на мен да ми провърви. Вярно ли беше това? Дали? Не. В никакъв случай. Не беше!
Навярно молитвите действително бяха помогнали.
Напълно вероятно е, като се замислиш — защото у дома Сара беше започнала да говори по телефона, за да замести страстното натискане на дивана, Стив беше проходил, Руб малко се беше постегнал, мама и татко изглеждаха прилично доволни, а нямаше съмнение, че Ребека Конлън беше щастлива, докато си фантазира за Дейл Пери…
Изглежда, всички я караха доста добре.
Без мен.
Често се улавях да скандирам думата „мъка“ — жалка твар си бях аз.
Вътрешно циврех.
Хленчех.
Хлипах.
Дращех се отвътре.
А после се смеех.
На себе си.
Това се случи, когато една вечер бях излязъл, след като се навечерях.
Надениците и гъбите се слягаха в стомаха ми и както си влачех всичките терзания, в мен избликна много странен смях. Докато вдигах крака над земята, се усмихнах и чак се подпрях с ръка на един телеграфен стълб да си почина.
Застанал там, пуснах смеха да изригне от мен и минувачите сигурно са ме помислили я за луд, я за дрогиран, я за нещо от сорта. Гледаха ме и сякаш ми казваха: „Какво се смееш?“ Обаче отминаваха бързо и продължаваха към своя живот, а аз стоях, спрял насред моя.