И точно тогава реших, че трябва да взема решение.
Трябваше да реша какво да правя и какъв да бъда.
Стоях там и чаках някой да направи нещо и най-накрая разбрах, че чакам самия себе си.
Всичко вътре в мен беше вцепенено и таеше вял живец, сякаш не смееше да се размърда — и чакаше моето решение.
Издишах и казах:
— Добре.
Само това бе нужно.
Една дума — и докато тичах към вкъщи, знаех какво ще направя — ще се прибера, ще се поизмия, ще измина тичешком петте километра до дома на Ребека Конлън и ще я попитам прави ли й се нещо през почивните дни. Изобщо не ме беше грижа кой какво ще си помисли? Не ме беше грижа какво ще кажат нито мама и татко, нито Руб и Стив, нито Сара какво ще каже, нито пък вие какво ще кажете. Знаех само, че трябва да постъпя точно така.
— Сега, веднага! — натъртих аз тичешком, приведох рамене напред и се затичах, все едно преследвах фалшив заек. Докато тичах, ми се догади, все едно храната се превръщаше в киселина. Ала въпреки това се затичах още по-силно, нахлух вкъщи през входната врата и открих…
… Сара, която говореше по телефона.
По телефона.
„Да, телефонът! — помислих си. — Разбира се!“
Да изтичам чак дотам и да говоря лице в лице с нея, вече ми се струваше доста страшно, тъй че новият план беше да изнамеря някъде телефонна кабина. Взех дребни от чекмеджето си, преписах на дланта си номера на семейство Конлън от работния тефтер на татко и изтичах навън към най-близката телефонна кабина.
— Ей! — подвикна глас след мен по пътеката. Беше Стив и ме викаше от верандата. Изобщо не го бях забелязал, когато щурмувах къщата. — Накъде така?
Спрях се, но не отговорих на въпроса му. Бързо се върнах при него и изведнъж си спомних какво ми беше казал последния път, когато се беше обадил от верандата — онази вечер, когато с Руб върнахме знака „пресичане на път с предимство“.
„Вие сте пълни смотаняци!“ Ето какво беше казал. И сега се изкачих по нашето стълбище и го посочих с пръст, както се протягаше, облегнат на парапета.
Посочих го и му заявих:
— Ако още веднъж ме наречеш смотаняк, ще ти размажа физиономията.
Говорех напълно сериозно и по погледа му си пролича, че и той беше наясно с това. Дори се усмихна, все едно знаеше нещо.
— Аз съм боец! — заключих. — Не съм смотаняк! Има разлика.
Гледах го в очите още миг. Да, бях напълно сериозен. Всяка една дума беше сериозна. Стив беше доволен, аз — още повече.
Телефонна кабина.
Пак хукнах обсебен.
Сега единственият проблем по плана беше, че така и не можех да намеря телефонна кабина. Мислех си, че има една на едно конкретно място на „Елизабет Стрийт“, обаче я бяха вдигнали. Оставаше ми само да продължа да тичам, този път към къщата на Конлън, и към три километра по-късно намерих една. Ако бях пробягал още два километра, в крайна сметка можех да поговоря с нея лично.
— Леле, човече… — Подпрях се здраво на колене, щом стигнах до телефона. — Човече… — И много рязко осъзнах, че тичането дотам беше лесното. Сега трябваше да набера номера и да разговарям.
Пръстите ми задираха като куки древната шайба, докато набирах номера, и…
… зачаках.
— Ту-ту…
Звънеше се.
— Ни-що…
— Ни-що…
— Ни-що…
Не вдигна тя и ми се наложи да обяснявам на човека насреща кой съм.
— Камерън.
— Камерън?
„Камерън Улф ма, дърта тъпа краво!“ — искаше ми се да кресна, обаче се сдържах и със скромно достойнство произнесох:
— Камерън Улф, работя с водопроводчика. — И като го произнесох, се усетих, че все още силно се задъхвам. Пъхтях в телефона дори когато Ребека Конлън най-сетне взе слушалката.
— Ребека?
— Да?
Гласът — нейният глас.
Нейният.
Пелтечех, но не бях загубил дар слово. Съсредоточих се и извърших всичко целенасочено, със страст, с почти свирепа спокойна гордост. Гласът ми пълзеше към нея. Питаше. Така стисках слушалката, че щях да я смачкам. Давай. Питай.
— Ами, чудех се…
Гърлото ме заболя.
— Чудех се дали…
Събота.
Това щеше да е денят!
Не.
Не?
Точно така, не — чу какво казах.
Макар и Ребека Конлън да не каза точно „не“, когато ми отказа да си чукнем някаква среща за събота. Тя каза „не мога“ — и сега си го припомням и се чудя дали разочарованието в гласа й беше неподправено.
Чудя се, разбира се, защото тя след това ми каза, че била заета и в неделя, както и за следващите почивни дни заради някакви семейни задължения или друго нещо. Нямаше смисъл да се преструвам. Тя си осигуряваше солидни оправдания да ме държи настрана. За неделята още не бях я питал, разбирате ли. Нито пък за следващата седмица! Болката в ухото ми отброяваше времето. Черното небе над мен като че се схлупи. Струваше ми се, че всмуквам струпалите се горе сиви облаци и бавно-бавно телефонният разговор замря.