— Е, ще заложите ли, или не?
Ченгето лъскач:
— Какво?
Аз към всички останали, но недостатъчно силно:
— Ама че абсурд!
Хората ни заобикалят и ни подминават, за да залагат.
Полицайката към мен:
— Искаш ли да опиташ вкуса ми?
Аз:
— С удоволствие.
Това е във въображението ми, разбира се.
Ченгето лъскач:
— Добре.
Руб, слисан:
— Какво?
Лъскачът:
— Ще заложа вместо вас.
Руб, съвсем объркан:
— Наистина ли?
Лъскачът, опитвайки се да направи впечатление:
— Да, постоянно го правя, нали, Кейси?
Стопроцентовата полицайка, която не се впечатлява лесно:
— Щом казваш.
Аз:
— Това морално ли е?
Руб, невярващ, към мен:
— Ти да нямаш интелектуален дефицит? (Напоследък „умствена недостатъчност“ не го удовлетворява. Той смята, че сложните думи го правят по-изтънчен или нещо такова.)
Аз:
— Не, нямам. Но…
И тримата към мен:
— Млъквай!
Копелета!
Лъскачът:
— Кой номер е кучето?
Руб, доволен от себе си:
— Три.
Лъскачът:
— Как се казва?
Руб:
— Копеле такова.
Лъскачът:
— Моля?
Руб:
— Кълна се! Ето, погледнете в програмата.
Всички гледаме.
Аз:
— Как са го пробутали с това име?
Руб:
— Защото са аматьори. Всичко на четири крака става за пистата. Чудя се как не са пуснали пудели. — Той ме поглежда сериозно. — Обаче нашият юнак може да тича. Вярвай ми.
Лъскачът:
— Това ли е, дето мяза на плъх?
Великолепната полицайка:
— Да, ама разправят, че тичало като хала.
Във всеки случай, докато лъскачът взема парите ни, отдалечава се, хвърля плика от кремвиршката в коша и залага, става следното: Руб продължава да се усмихва сам на себе си, ортачката на ченгето слага ръце на съблазнителните си хълбоци, а аз, Камерън Улф, си представям, че правя любов с нея не къде да е, а в леглото на сестра ми.
Противно, нали?
Но какво мога да направя?
Ченгето се връща и казва:
— И аз заложих десетачка на него.
— Няма да съжаляваш — кима Руб и прибира билета ни, после изтърсва: — Ей, ще взема да ви издам, че правите залози от името на малолетни. Това си е жив по-зор.
(Откакто го познавам, брат ми нито веднъж не е казал просто „позор“. Трябва да го каже на две части. По и зор. „По-зор“.)
— И какво? — казва ченгето. — Пък и на кого ще кажеш?
— На ченгетата — отвръща Руб.
Всички се засмиваме и тръгваме към трибуните.
Сядаме и чакаме състезанието да започне.
— Дано това Копеле такова да го бива — заявява ченгето, но никой не го слуша.
Въздухът може да се реже с нож, докато треньори, комарджии, крадци, букмейкъри, дебелаци, дебелани, върли пушачи, алкохолици, подкупни ченгета и млади престъпници чакат, а накъсаните им мисли се разпиляват по пистата.
— Ама наистина прилича на плъх — казвам, когато нашата хрътка минава покрай нас, мършава и ситнеща като пор. — А какво е „хала“?
— Не знам — казва ченгето.
— Не знаем какво е, но знаем, че е нещо много бързо — пояснява Руб.
— Да.
Двамата с ченгето вече са неразделни. Първи приятели. Единият е с униформа и късо подстригана черна коса. Другият е окъсан, вони на пот и долнопробен одеколон и има буйна светлокестенява коса, която се спуска на вълни почти до раменете му. Очите му са с цвят на угасен огън, носът му тече, от което той постоянно подсмърча, а ноктите му са изядени. Няма нужда да казвам, че този вторият е брат ми. Рубен Улф. Вълк, куче или каквото е там.
Тук е и полицайката.
Тук съм и аз.
Точещ лиги.
— И-и-и — старт!
— Тоя е някакъв лъскач — осмелявам се да изрека на глас, заглушен от високоговорителя.
Той изстрелва имената на кучетата с такава скорост, че едва успявам да го разбера. Има Неточен шут, Речник, Никаква аванта, Гадняр и Благородна кучка и всичките са преди Копеле такова, което тича някъде на опашката като гризач със закачен за задника капан.
Тълпата е на крака.
Крещи.
Полицайката изглежда страхотно. Наоколо викат.
— Давай, Дрешник!
— Казва се Речник — поправят го.
— Какво?
— Речник!
— Ааа… Давай, Дрешник!
— Ясно, безнадежден случай!
Хората пляскат и крещят.
Страхотно, казвам ви. Изглежда страхотно. Полицайката.
Най-сетне плъхът се освобождава от капана и наваксва малко.
Руб и ченгето се въодушевяват.
Те крещят, едва ли не пеят от радост.