— Давай, Копеле такова! Давай, Копеле такова!
Всички кучета гонят нелепия заек7 по пистата, а тълпата е като избягал затворник.
Бяга.
Надява се.
Знае, че светът го настига. Вкопчва се.
Държи се със зъби и нокти за този миг на свобода, толкова тъжен, че трябва да се спотаи. Това е само илюзия за нещо истинско там, където иначе няма нищо. Крещи.
— Давай, Гадняр!
— Давай, Никаква аванта!
Руб и ченгето крещят:
— Давай, Копеле такова! Давай, Копеле такова!
Гледаме как плъхът изпреварва от външната страна на пистата, излиза пръв и после губи ритъм, за да остане четвърти.
— Копеле такова! — намръщва се Руб и това не е името на кучето, което прави всичко по силите си да си върне позицията.
И го прави.
Добре тича нашето копеле.
Излиза второ, което кара Руб да погледне билета ни и да попита ченгето:
— На комбинация ли заложи, или всичко накуп?
По вида му разбираме, че е второто. Всичко или нищо.
— Май прецака работата, а, приятел? — смее се Руб и плясва ченгето по гърба.
— Да — съгласява се ченгето.
Вече не е лъскач, а просто човек, забравил за света наоколо, докато няколко кучета тичат по пистата. Казва се Гари, малко педалско име, но на кого му пука?
Сбогуваме се и аз за последен път си мечтая за Кейси полицайката и я сравнявам с другите въображаеми жени в похотливата си младежка душа.
Мисля за нея по целия път към дома, където ни чака обичайната съботна вечер.
Сестра ни излиза. Брат ни не излиза, стои си вкъщи и си кротува. Татко си чете вестника. Госпожа Улф, майка ни, си ляга рано. Руб и аз разменяме няколко приказки, преди да отидем да спим.
— Паднах си по нея — казвам отвън, на верандата.
— Знам — Руб се усмихва и отваря вратата.
— Ей, Руб, буден ли си?
— Ти луд ли си! Преди две минути влязох.
— Повече бяха.
— Нищо подобно.
— Напротив, дебил нещастен! Какво искаш сега? Ще ми кажеш ли? Какъв ти е зорът?
— Искам да угасиш лампата.
— Няма да стане.
— Не е честно. Аз влязох пръв, пък и ти си по-близо.
— И какво от това? Аз съм по-голям. Трябва да се уважават по-възрастните. Ти загаси.
— Глупости на търкалета.
— Да си свети тогава.
Лампата остава да свети няколко минути. И познайте какво. Аз я угасям.
— Гадняр! — казвам му.
— Благодаря.