— Ей! Какви ги вършиш, по дяволите?
— Ти как мислиш?
Това ме оставя без думи.
Мога само да се втурна в сградата с колоните, където се намира зъболекарският кабинет, да нахлуя вътре и да съобщя на красивата стоматологична сестра.
Нейният отговор е:
— Какво?!
Боже мой, тя изглежда така страхотно — без малко да й кажа „Господин зъболекарят да върви по дяволите, какво ще кажеш да слезем до плажа!“. Обаче дума не обелвам повече. Само изтичвам до края на един коридор, отварям вратата и хуквам нагоре по някакво стълбище към покрива.
Когато заставам до замисления мустакат зъболекар и надниквам над ръба, тя е застанала долу и се опитва да го придума да слезе.
— Вие какво правите там долу? — провиквам се аз.
— Няма да се кача горе! — крясва тя в отговор. — Имам страх от високото!
Приемам думите й, защото, честно казано, на мен ми стига дори да виждам краката и тялото й и коремът ми се стяга под кожата.
— Хайде де, Том! — опитва се тя да придума зъболекаря. — Върни се долу. Моля те!
— Ама какво правите тук горе изобщо? — питам го аз.
Той се обръща към мен.
Прямо.
После казва:
— Заради теб е.
— Заради мен! Какво съм направил, по дяволите?
— Взех ти твърде скъпо.
— Господи, приятел, това хич не беше хубаво. — И внезапно садистично го подкокоросвам: — Айде де, скачай тогава — заслужаваш го, измамник проклет!
Сега дори и красивата стоматологична сестра иска той да скочи.
— Хайде, Том, ще те хвана! — провиква се тя.
И то се случва.
Надолу.
Надолу.
Той скача и пада долу, а красивата стоматологична сестра го хваща, целува го по устата и нежно го полага на земята. Дори го прегръща, телата им се докосват. Ах, тази бяла униформа се търка в него! Направо пощурявам и щом тя ми извиква да скоча и аз, мигом го правя и пропадам…
Събуждам се в леглото с вкус на кръв в устата си и спомен за тротоар и ударена глава.
2
Тъй като цялата тази история със зъболекаря ми изцеди финансите, аз отидох да се примоля да ме вземат на старата работа. Типът от павилиона за вестници не се впечатли особено.
— Съжалявам, господин Улф — рече той. — Просто с вас рискуваме твърде много. Вие сте опасен.
Чуйте го само тоя. Все едно, че съм обикалял наоколо с рязана пушка! По дяволите, та аз просто разнасях вестници!
— Айде бе, Макс! — примолих му се. — Вече съм по-голям. По-отговорен.
— Ти на колко години стана?
— На петнайсет.
— Ами… — Той се замисли усилено. Спря и тегли чертата: — Не. — Тръсна глава. — Не, не! — Обаче несъмнено не му беше все тая. Твърде много колебание имаше в него. Продължи да си блъска главата. — На петнайсет бездруго си вече много стар за тая работа.
Много стар!
Казвам ви, хич не беше гот да се чувстваш като ненужно, безполезно вестникарче.
— Моля ти се! — разлигавих се аз. Направо да повърнеш. И всичкото това заради едно смотано разнасяне на вестници, докато други пичове на моите години трупаха пачки в „Макдоналдс“ и в скапаното „Кентъки Фрайд Чикън“! Позор! — Айде бе, Макс! — Хрумна ми нещо. — Ако не ме вземеш пак на работа, ще се домъкна тука облечен така, както съм в момента (бях облечен с размъкнато долнище на анцуг, охлузени обувки и мръсно старо шушляково яке) и ще докарам и брат ми с приятелите му, и ще обърнем това място на библиотека! Няма да правим никакви бели, обещавам. Просто ще се мотаем тука. Тоя-оня от тях може и да покрадне нещо, но се съмнявам. Най-много един-двама…
Макс се приближи до мен.
— Ти да не ме заплашваш бе, боклук малък?
— Да, господине — усмихнах се аз. Мислех, че всичко си върви екстра.
Бърках.
Бърках, защото бившият ми шеф Макс ме сграбчи за яката и ме изхвърли от павилиона.
— И да не си се върнал тука повече! — нареди той.
Изправих се.
Тръснах глава.
За собствено удовлетворение.
Боклук. Боклук!
Вярно си беше.
Бойкият ми план да се върна на работа се беше провалил позорно. Гърлото ми пулсираше учестено и ми се струваше, че дълбоко вътре в него усещам вкуса на снощната кръв.
— Ей, боклук! — казах на себе си. Огледах се във витрината на съседната пекарна и си представих как съм се изтупал в чисто нов светлосин костюм с черна вратовръзка, с черни обувки и хубава прическа. В действителност обаче бях облечен като селяндур, а косата ми стърчеше по-гадно от всякога. Огледах се в тая витрина, без да забелязвам всички хора около мен, втренчих се в отражението си и пуснах онази усмивка. Нали я знаете усмивката, която те сразява и ти казва колко си жалък? Точно така се усмихвах.