— М-да — рекох си. — М-да.
Прегледах местния вестник — наложи се да пратя Руб до павилиона да ми го купи — за друга обява за работа, обаче нямаше нищо. Голяма мизерия. Работа. Хора. Цени. Никой не се беше разтърсил за някой нов или за нещо ново. Стигна се дотам, че се навих да извърша немислимото — да попитам баща си дали мога да поработя с него в събота.
— За нищо на света! — заяви той, когато му го предложих. — Аз съм водопроводчик, а не цирков клоун или пазач в зоопарка! — Вечеряше. Вдигна ножа си. — Виж сега, ако бях…
— Стига бе, татко, мога да ти помагам!
Мама се намеси:
— Хайде де, Клиф, дай шанс на момчето!
Той въздъхна, направо изстена.
И взе решение:
— Добре! — въпреки че размаха вилица под носа ми. — Но при първата издънка, първата тарикатска забележка, първата проява на глупост си аут!
— Добре.
Усмихнах се.
Усмихнах се на мама, но тя вечеряше.
Усмихнах се на мама, на Руб, на Сара и дори на Стив, но всички те вечеряха, защото с въпроса беше приключено и всичко това никак не ги вълнуваше. Вълнуваше само мен.
Дори и в събота на работата баща ми като че не беше много въодушевен от присъствието ми там. Първото, което ме накара, беше да бръкна в тоалетната на някаква баба и да измъкна оттам онова, дето я е задръстило. Да си призная, едва не повърнах в тоалетната чиния още там, на място.
— Их, по дяволите! — изръмжах под носа си, а баща ми само се усмихна.
— Добре дошъл в реалността, момчето ми — рече той и това му беше последната усмивка, която ми отправи чак до края на деня. През останалото време ме юркаше да върша всички тъпанарски задачи като да свалям тръби от покрива на пикапа, да копая канал, да спирам и да пускам водата и да събирам и почиствам инструментите му. Когато денят приключи, ми връчи двайсетачка и даже ми благодари.
— Благодаря ти за помощта, момче — каза.
Бях шокиран.
И щастлив.
— Макар да си малко туткав — посече ме той веднага след това. — И не забравяй да се изкъпеш, като се приберем…
Обядвахме шантаво, защото бяхме седнали върху две кофи в пикапа и той ме накара да чета вестника. Извади отвътре притурката за уикенда и ми подхвърли останалото.
— Чети! — нареди ми той.
— Защо?
— Защото на нищо не можеш да се научиш, ако не проявиш търпение да четеш. Телевизията ти го отнема. Тя ти открадва разума.
Няма нужда да обяснявам, че си забих носа в тоя вестник и го изчетох. Като нищо можеше да си загубя работата, защото не чета вестника, както ми беше казано.
Най-важното беше, че този ден оцелях и записах на името си още двайсет долара.
— Следващата събота? — попитах татко, когато се прибрахме.
Той кимна.
Работата е там, че представа си нямах как тия работни съботи ще ме отведат в нозете на едно момиче, още по-хубаво и от стоматологичната сестра. От това събитие ме деляха още няколко седмици, ала когато се случи, усетих как нещо вътре в мен потрепна.
Тази първа съботна вечер обаче влязох през входната ни врата доста горд от себе си. Слязох в мазето, защото там е стаята на Стив, а в събота вечер Стив винаги излиза, надух старата му уредба и се поразкърших на музиката. Припявах си, както правят всички загубеняци, когато са самички, и танцувах като дърво. Като няма кой да те гледа, ти е все тая.
После, без да го усетя, влезе Руб.
И ме видя.
— Жалка картинка! — изкоментира той и ме стресна.
Замръзнах на място.
— Жалка картинка! — повтори той, затръшна вратата и се заизкачва по старото изхабено стълбище с преднамерено бавни крачки.
В това време влезе и татко, който заяви:
— Момчета, имам да ви казвам четири неща. Първо, вечерята е готова. Второ, изкъпете се. Трето — и тук той погледна право към Руб — ти се избръсни! — Метнах едно око на Руб и забелязах, че по лицето му тук-там расте брада, която тъкмо беше започнала да става гъста и равномерна. — И четвърто, тая вечер ще гледаме „Добрият, лошият и злият“ и ако някой от вас иска да гледа нещо друго, не му е проработил късметът — телевизорът е зает.
— Не ни пука — увери го Руб.
— После да нема оплаквания.
— После да няма оплаквания — поправих го аз. Голяма грешка.
— Ти нещо отваряш ли ми се? — тръгна към мен, като ме сочеше с пръст.