— В никакъв случай.
Той отстъпи назад.
— Добре тогава. Значи, идвайте да вечеряме. — И когато тръгнахме към него, додаде: — Не забравяйте, че вашият старец все още може хубаво да ви срита по гащите, ако много му се отваряте. — Обаче се смееше. Което ме радваше.
На вратата казах:
— Може да спестя и да си купя уредба като тая на Стив. А може и по-хубава.
Татко кимна.
— Идеята хич не е лоша. — Колкото и суров да беше понякога, като че ли му допадаше това дето никога нищо не исках от него. Виждаше, че всичко искам да си заработя сам.
И аз си го заработвах.
Нищо не исках безплатно.
У нас и без това нищо не даваха безплатно.
Руб се обади:
— На тебе защо ти е уредба бе, хлапе. За да се кълчиш нескопосно из стаята ни ли?
Татко само се спря, огледа се назад към него и го перна по ухото.
— Момчето поне иска да се труди, а за тебе такова нещо не мога да кажа! — заяви той, обърна се и додаде: — Елате сега да вечеряте.
Качихме се горе с баща ми и трябваше да изкарам Сара от стаята й за вечеря. Тя беше вътре с гаджето си и се натискаха, подпрени на гардероба.
Това е сцена от филм, в който са ми метнали примка на шията и чакам да ме обесят. Яхнал съм кон. Въжето е вързано на дебел клон. Баща ми, също възседнал кон в далечината, чака с пушка.
Знам, че от доста време са обявили награда за главата ми и двамата с баща ми сме съставили план, според който той ме предава и взема парите, а после прострелва въжето, докато ме бесят. Аз някак си ще се измъкна и сетне ще продължим с тоя номер в градове из цялата провинция.
Седя си там с това въже на шията, изтупан като първия каубой. Шерифът или съдията, или който там се пада, ми чете смъртната присъда, а всичките селяци, дето дъвчат тютюн, подвикват одобрително, защото знаят, че ще умра.
— Имаш ли последни думи? — питат, но отначало само се разсмивам.
А после казвам през смях:
— Желая ви късмет! — и после додавам ехидно: — Бог да ви поживи!
Изстрелът трябва да гръмне всеки момент.
Не гръмва.
Нервирам се.
Разтрепервам се.
Оглеждам се и го виждам.
Шляпват коня да препусне и аз, хоп, увисвам и се задушавам до смърт.
Ръцете ми са вързани отпред и посягам с тях да махна въжето от врата си. Не става. Задъхвам се ужасно и повтарям:
— Айде де! Айде де!
Най-сетне.
Изстрелът гръмва.
Нищо!
— Още се задушавам! — изсъсквам, но баща ми вече препуска към тълпата. Стреля пак, този път въжето се къса и аз падам.
Падам на земята.
Всмуквам.
Въздух.
Прелест!
Навсякъде край мен хвърчат куршуми.
Посягам да хвана баща ми за ръката и той ме вдига на коня си в движение.
Панорамен кадър.
Нова сцена.
Всичко сега е спокойно, татко държи към десетина стотарки в ръка и ми подава едната.
— Една!
— Точно така!
— Знаеш ли — разсъждавам, — убеден съм, че заслужавам повече. В края на краищата на примката увисва моят врат!
Татко се усмихва и захвърля пурата, която дъвче.
Казва:
— Да, ама аз съм тоя, дето стреля, че да паднеш.
Сред ширналата се край мен пустиня усещам колко много ме боли гърбът от всичките тези падания.
Татко си е отишъл и аз, останал самичък, целувам банкнотата и казвам:
— Проклет да си, приятелю!
Тръгвам нанякъде в очакване на следващия път и се надявам да доживея дотогава.
3
Тогава бях забравил, че са там.
Бях забравил, че са там чак до другия ден, докато лежах в леглото, тормозен от нетърпими болки в гърба от канавките, които бях копал предния ден. Не знам защо си спомних за тях, просто ми хрумна. Снимките. Снимките.
Бяха скрити под леглото ми.
— Снимките! — рекох си и без да мисля, станах от леглото в тъмната, но бавно просветляваща стая и извадих снимките. Снимки на куп жени, които бях изнамерил от един каталог за бански костюми, пристигнал по пощата миналата Коледа. Бях го запазил.
Пак си легнах и заразглеждах снимките на всичките тези жени с извити гърбове, усмивки, коси, устни, бедра, крака и всичко останало.
Виждах на тях стоматологичната сестра — не в действителност, разбира се. Само си я представях там. Щеше да се впише.