— Боже всемогъщи! — възкликнах, щом видях една от жените. Загледах се и както си лежах в леглото, ме досрамя, защото… Не знам, просто изглеждаше много мръснишко да зяпаш жени рано-рано сутрин, докато всички у дома още спят. При това в коледен каталог! Коледата беше преди половин година. Но въпреки всичко продължавах да зяпам и да прелиствам изданието. В другия край на стаята Руб още хъркаше, та се късаше.
Странното е, че от зяпането на онези жени би трябвало на едно хлапе като мен да му стане гот, обаче аз само се ядосвах. Ядосвах се, че съм такъв слабак и зяпам като някой извратен дегенерат жени, които можеха да ме схрускат за закуска. Замислих се също — но само за миг — как ли ще се чувства момиче на моята възраст, докато разглежда тия работи. Сигурно щяха да я ядосат още повече и от мен, защото докато аз само исках да докосна тези жени, момичето трябваше да бъде като тях. Към това трябваше да се стреми. Сигурно поражда голямо напрежение.
Строполих се отчаян обратно в леглото.
Отчаян.
— Малък перверзник! — чух възклицанието на Руб от онзи ден при зъболекаря.
— Да, малък перверзник — съгласих се пак на глас и знаех, че като стана голям, не искам да съм един от онези извратеняци и скотове, дето си лепят по стената на гаража мадами от „Плейбой“. Не го исках. Точно в онзи момент не го исках и затова измъкнах каталога изпод възглавницата си и го скъсах на две, после на четири и тъй нататък, макар да знаех, че ще съжалявам. Щях да съжалявам следващия път, когато ми се прииска да позяпам.
Отчаян.
Щом станах, изхвърлих парчетата от жените в купа хартия за рециклиране. Сигурно щяха пак да пристигнат за другата Коледа в нов каталог. Слепени отново. Неизбежно беше.
Друго неизбежно нещо беше това, че понеже беше неделя, щях да ходя на „Лумсдън Овал“ да гледам как Руб и Стив играят футбол. Отборът на Стив беше от най-добрите в района, а този на Руб — един от най-калпавите, които сте виждали през живота си. Руб и неговите момчета ядяха бой всяка седмица и гледката винаги беше брутална. Самият Руб не беше чак толкова зле — той и още неколцина. Останалите за нищо не ставаха.
Докато закусвахме по-късно пред „Светът на спорта“, той ме попита:
— Е, какви са прогнозите за днешния резултат? Седемдесет на нула? Осемдесет на нула?
— Де да знам.
— Сигурно най-накрая ще стигнем трицифрено число.
— Сигурно.
Задъвкахме.
Дъвчехме, когато Стив се качи горе от мазето и си нареди пет банана, за да ги излапа. Така правеше всяка неделя и ги поглъщаше, докато сумтеше срещу нас с Руб.
На терена се оказа, че Руб не беше сбъркал много. Загубиха със 76 на 22. Другият отбор бяха страшни. По-едри, по-силни и по-космати. Тимът на Руб със зор върза две точки в края на мача, когато реферът им отпусна една дузпа по милост. Нацелиха вратата, колкото да ги изпишат на таблото. На терена нямаше нито сендбой3, нито нищо, та изпълняващият удара си свали обувката, постави топката върху нея и вкара по чорапи. За сравнение, отборът на Стив спечели един доста добър мач с 24 на 10, а Стив, както обикновено, направо ги разби.
Ако обобщим, за целия ден се случиха само две що-годе интересни събития.
Първото беше, че видях Грег Фиени — един тип, дето до съвсем неотдавна ми беше най-добрият приятел. Работата беше там, че вече не бяхме най-добри приятели. Не, нищо не беше станало, не бяхме се скарали, абсолютно нищо. Просто постепенно се отчуждихме. Сигурно защото Грег започна да се интересува от скейт и тръгна с друга тайфа приятели. Ако бъдем съвсем честни, той дори се опита да ме вкара в неговата компания, но на мен не ми беше интересно. Грег си го обичах, но нямаше да го последвам. Сега той се увличаше от скейтборд културата, а пък аз от… абе, не знам от какво точно. Мотаех се насам-натам самичък и бях доволен.
Когато пристигнах на терена, мачът на Руб вече беше започнал и една група момчета седяха в горния ъгъл на трибуните и гледаха. Когато минах покрай тях, един глас ми подвикна. Знаех, че е Грег.
— Кам! — провикна се той. — Камерън Улф!
— Ей! — обърнах се. — Как е, Грег. (Тука би трябвало да сложа въпросителна, обаче това моето не беше въпрос, поздрав си беше.)
И тогава Грег заряза приятелите си и дойде при мен.
За кратко.
— Да ти кажа ли резултата? — попита.
— Да, че малко нещо закъснях. — Огледах странно изрусената му чорлава коса. — Какъв е?
— Двайсет на нула.
В този момент противниковият отбор вкара.
Разсмяхме се.
— Двайсет и четири.
2
Резултатът, описан в романа, е типичен за австралийския футбол, който съчетава елементи на ръгбито и футбола. — Б. ред.