Изглежда едър и тъп, има черна мазна коса и огромни бакенбарди като агнешки пържоли, спускащи се чак до челюстта му.
Почват го и него:
— Ей, ти! Охраната! Махни ни!
Той ни вижда, но не откликва.
— Ей, Елвис, я ни махни!
— Ей, Боби Бакенбарда, я ни махни!
Той се усмихва и кима, много хладно, и с това ги предизвиква да го подложат на масивен артилерийски обстрел. У-у-у, а-а-а, ти си идиот, такъв-онакъв.
Не им стига и продължават.
— Ей, Траволта!
— Ей, Траволта, я ни махни! Ама както си трябва!
Към края на съня изведнъж започвам да се чувствам странно и осъзнавам, че съм гол.
Да, чисто гол.
— Леле, пич, ти наред ли си? — пита някой зад мен.
После почват да ме подкокоросват да притичам гол през терена.
— Айде бе, приятел, ще ти платя глобата, ако стигнеш до отсрещния край!
Отказвам, и всеки път, щом откажа, върху кожата ми се появява някоя дреха.
Смахнатият сън завършва как седя пак там нормално облечен, радостен и усмихнат, че не притичах гол през терена и не се втурнах между вратичките, както ме насъскваха.
Както сънят подсказва, аз може и да съм откачен и извратен, ама чак толкова тъп не съм.
— Няма да ме изловите по без гащи! Поне не задълго!
Никой не чува.
Играчите се връщат на терена.
Охранителят все така обира подигравки.
4
През следващата седмица времето взе завой към по-здрав студ. Сутрин у нас цареше суматоха, както винаги.
Сара се гримираше в стаята си преди работа. Татко и Стив ни подвикваха „Довиждане!“. Мама разчистваше бъркотията, която бяхме заформили в кухнята.
В сряда Руб ме срита в крака и той се вкочани, и после ме замъкна в банята, та мама да не ме гледа как се гърча в агония на пода в нашата стая. Докато ме влачеше, хем се смеех, хем охках.
— Мама не бива да чува това! — Той ми затисна устата. — Запомни — каже ли на татко, няма само аз да обера калая, а и двамата ще го ядем!
Такова е правилото у нас. Стане ли някоя беля, всички си го отнасят. Нашият старец слизаше надолу по коридора с оня поглед, който казва „Изкарах адски ден и не съм се прибрал да се занимавам с вас, сган такава!“. После раздаваше шамари с опакото на ръката си — или в ребрата, или по ухото. Нямаше шест-пет. Щом Руб си го отнасяше, отнасях го и аз. И затова, караме се, бием се — само ние си знаем. Обикновено и бездруго ни болеше. Последното, дето ни трябваше, беше и татко да се намеси.
— Добре де, добре! — креснах на Руб, след като вече бяхме на сигурно място в банята. — По дяволите, това пък защо беше?
— Де да знам.
— Не ти вярвам! — Погледнах го малоумника му с малоумник. — Изрита ме в крака ей така без нищо. Това е отвратително!
— Знам. — Той се хилеше и ми се прииска да го набутам във ваната и да се помъча да го удуша, ама нямаше смисъл, защото Сара думкаше по вратата.
— Излизайте оттам!
— Добре!
— Веднага!
— Добре де!
На път за училище срещнахме неколцина приятели на Руб.
Саймън.
Джеф.
Кашкавала.
Поканихме ги следобед да играем на една игра, която вкъщи наричахме „Един юмрук“. Измислихме я, защото имахме само един чифт боксови ръкавици в гаража, та играта представлява боксов мач, в който двамата играчи са само с по една ръкавица. „Един юмрук“.
Играхме я същата онази сряда и бяхме нахъсани. Много бяхме нахъсани. Нахъсани да удряме и да ни удрят. Нахъсани да го направим, та дори това да означаваше да не общуваме с другите от семейството. Ще се изненадате колко добре се прикрива синина в по-тъмния ъгъл на хола.
Руб е левак и затова обича да се бие с лявата ръкавица. Дясната се пада на мен — това е силната ми ръка. Рундовете са три и победителят се обявява честно. Понякога е лесно да се определи кой побеждава, друг път — не.
Точно този следобед за мен беше доста тежък.
Извадихме ръкавиците в задния двор и първо Руб се би срещу мен. Нашите боеве с Руб винаги бяха най-добрите. Без всякакви ограничения! Трябваше само да му стоваря един як удар, и Руб се опитваше да ми отнесе главата. Едно добро кроше от страна на Руб вкарваше небето в главата ми, а облаците — в белия ми дроб. Винаги се опитвах да се задържа на крака.