— Мисля, че той трябва да бъде сред своите и далече от тебе, скъпа.
Нотката на привързаност, както и предупреждението в гласа му прозвучаха убедително. Сирен сбърчи нос.
— Луд си на тази тема!
— С основание.
— Не мога да видя такова!
— Погледни в огледалото.
Тя поклати глава с усмивка:
— Бедният мосю Пиер! Каква съдба — да се безпокои за нечие чуждо пиленце като кукувиче в гнездото си.
Очите му потъмняха и той отпусна ръка на рамото й.
— Ти не си кукувиче. Кой е казал такова нещо? Гастон?
— Не е нужно някой да го казва, аз го чувствам.
— Недей. Да се грижа за теб е удоволствие. Обещах на майка ти.
Така беше. Майка й, болна не само от морска болест, но и съкрушена от позора на изгнанието на съпруга си, беше умряла в ръцете на Пиер, докато баща й беше навън, пиян до буйство, празнувайки благополучното пристигане в колонията.
Сирен никога не можа да разбере как е станало така, че баща й е бил прогонен в Луизиана, но знаеше, че благодарение на влиянието на семейството на майка й това го е спасило от отиването в затвор за дългове. Тя добре помнеше караниците за това, дали тя и майка й трябва да придружат баща й в Новия свят. Дядото на Сирен — търговец, натрупал състояние от търговия с кожи в Ню Франс и оттеглил се с него на средна възраст в Хавър, беше поискал дъщеря му да изостави съпруга си и да го остави да замине сам. Трудностите на тази сурова земя бяха убили жена му — той нямаше да понесе мисълта, че дъщеря му ще се върне при тези опасности, когато най-после си мислеше, че тя е на сигурно място във Франция. Майката на Сирен беше непреклонна, тя нямаше да остави съпруга си да отиде в изгнание сам. Това беше решение, което струваше много. Те всички бяха изселени.
Сирен погледна човека, който й беше повече баща през последните три години, отколкото собственият й баща някога е бил.
— Трябва да ме оставяте понякога да постъпвам, както аз искам.
— Няма начин да го правиш тук.
— Знам — има само проститутки, съпруги и монахини в колонията. Аз не съм, както казваш, подходяща за първото или последното, но вие не допускате никакъв мъж близо до мен, така че да стана съпруга.
— Няма мъж, който да заслужава да се доближи до теб.
Това беше познат аргумент. Тя въздъхна и обърна глава, без да отговори. Би могла да избяга от Бретонови по всяко време — те не я задържаха реално с нищо, освен благодарността и може би привързаността. Но какво друго й оставаше? Можеше да тръгне с някой офицер, да му стане любовница; имаше някои жени, които заемаха такава позиция в града. Не, дори такава постъпка да не беше лично за нея толкова безвкусна, тя не можеше. Бретонови щяха да бъдат толкова разочаровани от нея. Биха чувствали, че се е провалила заради тях. Не можеше да им причини това, когато те бяха единственото семейство, което е имала.
— Особено незаслужаващ е този Льомоние — продължи Пиер с твърд глас.
Сирен уморено сви рамене:
— Няма от какво да се безпокоиш, тъй като се съмнявам, че той изобщо някога ще ме погледне.
— О, ще те погледне. Но не повече от това, поне докато ми е останал дъх.
— Ти си невъзможен!
— Познавам мъжете така, както ти не ги познаваш, малката. Сега иди и попитай Льомоние кога ще ни напусне.
Когато Сирен се върна в каютата, Рене беше буден. Гледайки го да лежи подпрян на възглавницата с поглед към вратата, когато влизаше, Сирен се питаше дали е чул думите, които си размениха с Пиер. Не изглеждаше така, но все пак се чувстваше неудобно под погледа му. Търсеше в ума си начин да повдигне въпроса, за който беше инструктирана, но не й се удаваше. Тя отиде до масата и се зае с работата, която Пиер беше прекъснал — трошеше хляб за пудинг.
— Как се чувствате? — попита тя през рамо, когато усещането, че нейният пациент я наблюдава стана твърде неприятно, за да се понася в тишина.
— По-добре. Опитвах се да мисля. Струва ми се, че си спомням — не ме ли извадихте вие от реката?
Гласът му беше тих, но достатъчно, за да го чува, думите бяха изговорени със съвършена яснота. За пръв път повеждаше разговор, с изключение на простите и необходими молби. Той наистина се поправяше. Усмивка на триумф и задоволство изви устните й и тя му хвърли бърз поглед, преди да отговори:
— „Измъкна“ може би е по-подходящата дума.
— Бих казал, че не можете да го направите. Не сте едра жена.
— По-силна съм, отколкото изглежда, но се боя, че може да имате няколко допълнителни белега.
— Какво е то в сравнение с това, което сте направили за мен? Единственото нещо, което намирам за необичайно е болката отгоре на главата, боли ме повече, отколкото дупката на гърба. — Той вдигна ръка да прокара пръсти през косата си.