Сирен замълча. После със стегнат глас произнесе:
— Боя се, че вината е и моя. Не беше лесно да намеря как да ви хвана.
Удивлението изчезна от лицето му:
— Забравете, че съм се оплаквал, тогава, ако обичате. Отдавна не съм дължал толкова много на друг човек. Трудно ми е да намеря думи, с които да ви благодаря.
Тя се смути, макар че не знаеше защо. Престори се на безгрижна, докато пускаше трохите хляб в един съд, взе яйца и започна да ги чупи едно по едно.
— Няма защо да се безпокоите. Направих го заради сакото ви, знаете ли?
— За сакото ми? — изразът му беше недоумяващ.
— Видях сребърната верижка. Не съм привикнала към такива неща, но в замяна за сако с такава украса можех да получа плат за три нови ризи — по една за Пиер, Жан и Гастон — плюс неделно елече за себе си, а може би дори чифт истински обувки.
В очите му бавно започна да се заражда усмивка, поръбвайки сивото със сребърен блясък, като слънцето зад облак. Той се засмя развеселено, повтаряйки:
— За сакото ми!
— Мислех, че сте умрял, виждате ли…
— Да, мисля, че е така. Стойността на услугата ви е малко по-висока, уверявам ви, но сакото е ваше.
Тя вдигна очи с разширени зеници.
— О, не мога да го взема сега.
— Защо не?
— Няма да е правилно.
— Давам ви го, подарък от благодарност, заедно с всичко друго по мен, което ви хрумне. Все пак би било хубаво, ако мога да си оставя панталона.
Той се шегуваше с нея. Тя се наведе отново над работата си, стиснала устни.
— Предполагам, че бих могла да ви оставя толкова.
— Има едно условие.
Тя отново вдигна поглед:
— Да?
— Не трябва да казвате на никого защо сте ме спасили. Ударът по самочувствието ми би бил твърде голям.
Лесно беше да се види защо той беше такъв любимец на дамите. Не беше само това, че е висок и красив. В дълбокия му глас имаше галеща нотка, която сякаш достигаше дълбоко в сърцето на жената. Не беше и само маниерът му — въпреки че беше толкова привлекателен дори сега, когато лежеше с рана в гърба, с риза и панталон изпомачкани там, където тя се беше опитала да изпере кървавите петна, завит с проядена от молците мечешка кожа. Би бил неотразим, когато е здрав и облечен в брокат и фин памук. Усмивката му беше топла, вниманието — обезпокояващо съсредоточено и в очите му имаше оценяващ блясък, който с лекота можеше да завърти главата на жената, но все пак имаше и друго. Той притежаваше крайната изтънченост — способността да се смее над себе си.
Сирен огледа грубата каюта, грубите дървени стени с единствен прозорец, глинената камина, провесените от тавана пушени меса, плитката чесън, лук и чушки, куките, където беше закачен хамакът. Това беше временен дом, запазен от Пиер и Жан, след като беше служил за пренасяне на свине и добитък надолу по реката от Илинойс. Чудеше се какво ли мисли Льомоние, привикнал към хубави градски къщи и замъци. Не че имаше значение, разбира се.
Сирен избърса пръсти от яйцата в престилката си и наклони глава.
— Не мога да обещая да не казвам — прошепна тя.
— Е, защо?
— Не е в моя полза.
През лицето му премина безпокойство и изчезна.
— Започвам да се страхувам за моята.
— Така и трябва. Помислете си само колко елечета мога да си купя, ако ви държа в ръце, заради мълчанието си.
Той се вгледа в нея и веселото му настроение бавно се смени от студена непроницаемост. Невероятна беше тази трансформация. Сирен, наблюдавайки я, почувства как в нея се надига гняв. Чувството му за хумор не беше толкова голямо, колкото беше предположила. Тя вдигна малко гърне с див мед и изсипа половината от съдържанието му в купата с яйцата и хляба, после го остави на масата и чак тогава проговори:
— Няма нужда да изглеждате така, сякаш се каните да си браните портфейла. Беше само шега — никога няма да падна толкова ниско, че да изнудвам.
Той лежеше и я гледаше.
— И какво би ви спряло?
— Чували сте за принципи, предполагам.
— Принципи — каза той замислено — на жена, която служи на трима мъже.
— Четирима.
— Четирима?
— Аз обслужвам също и вас.
— Вие не сте ми…
— Нито на който и да е друг мъж! — твърдо отвърна тя на думите му.
Последва пауза, през която се чуваше само звука от наливането на млякото и яростното разбиване на съставките на пудинга с лъжицата.
— Извинявам се — каза Рене.
Той нямаше намерение да говори за положението й. Просто то дълго беше занимавало съзнанието му в кратките мигове на съзнание и затова стоеше на върха на езика му. Физическото му състояние, като се има предвид, че беше наследник на род от войници, не беше толкова лошо, колкото той го представяше, нито пък спеше винаги, когато очите му бяха затворени. Знаеше повече за ситуацията около себе си, отколкото подозираха, дори повече, отколкото можеше да разбере. Но нямаше намерение да застрашава това, до което така неочаквано се беше сдобил с необичайно любопитство. Това би било повече от необмислено — би било глупаво!