— Помолих те да се омъжиш за мен и ти отказа — произнесе мрачно той.
— Това не ти дава право да ме отведеш против волята ми!
— Не се нуждая от такова право. Имам властта на краля.
— Която използваш за собствено отмъщение!
Вълна от гняв се надигна под бронзовата му кожа.
— Не още, но притисни ме и мога да го направя!
— Не още, наистина! Защо тогава ме направи своя любовница?
— Защото се нуждаех от теб повече, отколкото от слава. Защото се страхувах да те изпусна от погледа си, за да не направиш нещо безумно, което да ме принуди да позволя да бъдеш изпратена на стълба за бичуване, въпреки че щях да чувствам всеки удар по собственото си сърце. Защото те обичам повече, отколкото е възможно да се помисли или изрече; над задължения и справедливост и гордост на класата, над службата на краля и кулите на бащината къща, и дори над хладната, сияеща слава на самата Франция. — Гласът му омекна. — Аз съм свързан с теб, и ти — с мен. Защо иначе сме се родили? Защо иначе съдбата те изпрати тук и ме доведе и мен? Защо иначе спаси живота ми, ако не, за да ми позволиш да те обичам?
Когато той млъкна, тя въздъхна. Не бе усетила, че досега е сдържала дъха си. Преглътна и навлажни устните си. Гласът й беше нисък, когато каза:
— Няма да бъда отведена насила във Франция.
Гневът го заля, а заедно с него и отчаянието. Той не можеше да направи нищо повече, да каже нищо повече. Беше й позволил да надникне в душата му, а тя сякаш не се интересуваше от нищо. Той се извърна от нея и приближи писмената маса. Взе купчината листа, които лежаха там и ги скъса. Обърна се с питащ поглед към нея, направи няколко крачки и сложи хартията в отворената й длан.
— Ето! Свободна си! Свободна от мен, свободна да останеш тук, в тази непроходима джунгла, ако това е, което искаш. Върви. Иди си веднага! Преди да съм променил решението си.
Свободна. Предполагаше, че е така, но никога не се беше чувствала по-малко свободна. Имаше връзки на сърцето поздрави от всякаква забрана, от стените на всеки затвор. Любовта и грижата на Пиер и Жан и Гастон към нея я задържаха при тях от страх да не им причини безпокойство. Дните и нощите, радостите и болката, които беше делила с Рене Льомоние я притегляха към него също толкова силно, може би дори още по-сигурно.
Странно. Тя мислеше, че не може да се осланя на него, да му се довери и все пак зависеше от него, вярваше, че ще използва правомощията си, за да я задържи при себе си.
Само защото беше толкова сигурна, че ще го направи, тя се беше осмелила да го предизвика, да иска да знае защо той я желае.
Беше отишла твърде далеч. Беше се увлякла, преструвайки се, че се съмнява в него, дотолкова, че пропусна да приеме любовта му, когато й беше предложена. Искаше да чуе повече, да получи някакво доказателство, така че да може да намери думите, да усети момента, за да му признае, че тя също го обича.
Доказателството беше в ръката й. Моментът беше този.
След миг щеше да бъде вече късно.
Тя вдигна глава и произнесе тихо:
— Остани с мен.
Той бавно се обърна.
— Какво?
— Остани с мен — повтори тя, а в златото на очите й проблясваха сълзи. — Обичам те. Ще умра, ако се върнеш във Франция без мен. Не отивай. Остани с тук.
— О! В името на бога, да, моя Сирен.
Той се озова при нея само с една крачка. Обви я с ръце и я завъртя така, че наметалото й се развя над писмената маса, помитайки от нея листите. Тя обви ръце около него и пръстите й сами се разтвориха и пуснаха късчетата хартия, които до преди миг стискаха здраво. Те се посипаха по пода като листенца на цвете и останаха да лежат долу.
На едно от късчетата на документа за пълномощие, които Сирен беше изпуснала, мястото за името стоеше празно. На друга бланка с наклонен почерк с черно мастило беше написано нейното име.
Завъртайки се със Сирен в ръцете, Рене закачи листа и той полетя към огъня. За миг стана кафяв, избухна в пламъци с тиха експлозия и изчезна.