— Неоспоримо — призна той с очарователна, съжаляваща усмивка — и жестоко от ваша страна да ми го напомняте.
— Никога не съм жестока, само справедлива. И изисквам същото от другите.
Той наклони глава:
— Ще го имате.
— Не съм сигурна. — Жената на губернатора се изправи. — Трябва да вървя. Куфарът ви от квартирата е в каретата, плюс някои удобства, ако ги приемете.
— С удоволствие.
— Тогава се надявам да ви видим скоро.
Последваха още няколко думи и сбогуване, вече малко по-закачливо. Лакеят донесе куфара с дрехи, а също и кошница с вино, сирене и сладкиши, както и друга, пълна с различни принадлежности. Най-после маркизата си тръгна и тропотът от екипажа й заглъхна надолу по пътя към града.
Сирен разопаковаше кошниците. Хвърли на Рене пухена възглавница, която той хвана и напъха под главата си. После отпуши бутилка вино и наля малко във фина кристална чаша, която беше в кошницата. Със сковани движения занесе чашата до него и седна на пода до постелката му.
— Няма ли да пийнете с мен? — попита той.
— Точно сега не ми е до вино.
Той вдигна чашата и разклати хубавото бургундско, вдъхвайки букета от аромати, гледайки я над ръба на чашата.
— Сърдите ли ми се?
— Не ви разбирам достатъчно, за да съм сърдита.
— Тогава сте обидена?
Тя се извърна да го погледне.
— Защо направихте това? Защо намекнахте, че сте тук заради мен?
— Можете ли да отречете, че вие сте причината? — Цветът по скулите й беше завладяващ. Не можеше да устои на желанието да гледа дали той ще стане още по-силен.
— Не виждам нищо, което да предполага това.
Такова самообладание заслужаваше нещо по-близко до истината. Той възпря желанието си да се измъкне.
— Права сте. Това беше извинение, което маркизата щеше да приеме с най-малко въпроси, като се знае миналото ми. Доколкото нямам желание да бъда замъкнат в града в губернаторската къща, се възползвах от вас. Ако сте притеснена — съжалявам.
— Струва ми се, че раните щяха да са достатъчно извинение да не се движите.
— Може би щяха да бъдат — преди два дни.
В очите му като сребърен проблясък се мярна смях. Сирен се приближи, докато той говореше, за да го вижда по-добре.
— Искате да кажете, че вие… вие сте се възстановил?
— Не, не това, но може би съм малко по-силен, отколкото изглеждам.
За илюстрация на думите си той остави чашата с вино и се изправи без забележимо усилие да седне, подпрян на едната си ръка, а с другата обви свитото си коляно.
— Защо? — попита рязко тя. Тъй като изглеждаше неучтиво да го кара да гледа нагоре към нея, тя се отпусна на коляно до него.
Той сви рамене:
— Прищявка. Може би съм искал да остана. Може би ще бъда воажор, все пак.
Лека усмивка изви устните й:
— Това не е лесен живот.
Той също се усмихна:
— Възможно е да не съм лесен мъж.
Тя разглеждаше изсечените бронзови черти на лицето му, непоколебимия блясък в сините му очи. Накрая каза:
— Възможно е да не сте.
— Е, това е съгласие.
Гласът му беше мек, когато посегна със свободната си ръка, взе нейната и я поднесе към устните си.
Зад тях вратата на каютата се отвори с трясък. В отвора на вратата стоеше Пиер, а Жан и Гастон бяха зад него.
— Мадам Вудрьой беше права — изръмжа той.
Той се спусна през каютата и нападна със силен ритник. Сирен извика, когато ударът улучи Рене в рамото и го отхвърли назад. Дъхът му излезе в тих звук на болка и изненада. Якият воажор, с брат си зад него, посегна към ранения. Рене се изви, за да се махне от пътя им, като се изправи на крака, издърпвайки се с едната си ръка, която се беше заплела в изплъзващия се разлюлян хамак. Като подпря рамене в най-отдалечения ъгъл, той приклекна и зачака. В ръцете му, мускулите, на които бяха напрегнати до краен предел, блесна опъната верига, която той беше откачил от един от капаните.
— Спрете това! Спрете това! — изкрещя Сирен, хвърляйки се към Пиер и Жан и ги задърпа за ризите. Те спряха насред атаката с празни погледи, виждайки защитата на Рене. Сирен си отдъхна с облекчение, което се разля по тялото й с пулсирането на кръвта и се надигна към главата. Усети гореща тръпка, последвана от внезапен хлад, когато пристъпи между Рене Льомоние и двамата мъже.
Тя се обърна към своите ревностни пазители:
— Какво си мислите, че правите?
— Учим го на маниери, малката — изхихика Пиер. — По признание на мадам Вудрьой той има нужда от това.
— Но какво е казала тя?
— Че твоите усмивки изглежда са лекарството, което той иска.
— И това е всичко?
— Достатъчно е.
— За убийство? Той може би кърви отново, дори сега.
Пиер Бретон изгледа човека в ъгъла.