Докторът дойде още веднъж на залез, влизайки много по-енергично, отколкото преди. Той сам беше поел грижата да информира губернатора и жена му за това къде се намира мосю Льомоние и беше изрично предупреден да използва цялото си умение, за да му помогне.
— Сигурна съм, че сте имали такова намерение и без това — каза Сирен, застанала над него, докато той, коленичил, изваждаше купичката си за кръвопускане и скалпела от чантата си.
— Но да, разбира се. Все пак, човек не би искал да направи грешка с губернатора.
— А мосю Льомоние?
— Не ви разбрах, моля?
— Той би бил много по-заинтересован, ако направите грешка.
— Да, да. Сега, ако обичате да излезете.
— Защо? — Не й се искаше да остави Льомоние на благоволението на доктора. Погледна ръждивото острие на скалпела, който той държеше и усети странно вълнение, сякаш почувства острия натиск върху собствената си плът.
— Бледа сте, мадмоазел. Видът на кръвта е противопоказен за много хора и не искам да бъда принуден да ви свестявам.
— Не е от кръвта, а от скалпела ви — отвърна тя. — Сигурен ли сте, че е необходимо още едно кръвопускане? Той вече е загубил толкова много кръв.
Докторът, дребен човек с огромна перука, се повдигна към нея:
— Поставяте под въпрос лечението ми, мадмоазел?
Сирен запази самообладание:
— Би могло да се каже и така.
Докторът се обърна и хвърли инструментите си обратно в чантата.
— Не мога да търпя това. Или вие напуснете, мадмоазел, или аз!
Сирен погледна в другата стая, но Бретонови бяха заети с работите си и като че бяха глухи за конфликта. Нямаше да получи помощ от тях. Човекът на постелята беше оставен на нейна отговорност. Тя се обърна към доктора и скръсти ръце на гърдите си:
— Вие ще направите това, което трябва, както и аз.
— Много добре. Да бъде по вашему. Аз напускам. — Докторът взе чантата си и излезе с вдигнати рамене и вирнат нос. Малко по-късно корабчето се разклати при слизането му на брега.
Сирен погледна Льомоние с чувството на празнота в гърдите. Тя беше се грижила за Бретонови по време на редките им боледувания от малария, която от време на време хващаше Пиер, или когато някой от тях си премажеше пръста или препиеше, но нямаше представа какво да прави при по-сериозни случаи. Имаше някои треви, които беше купувала от индианките чоктау, които идваха на пазара, но не вярваше много в ефикасността им. Рене Льомоние беше здравеняк и независимо от възпалението на раните му, щеше да се възстанови с или без нея. Все пак мисълта, че животът му е в нейни ръце беше плашеща.
Каютата ставаше все по-мрачна с напредването на вечерта и заедно с това и по-хладна. Сирен коленичи до постелката и придърпа завивката върху ръцете на лежащия мъж. Беше се надвесила над него да я подпъхне под раменете му, когато той проговори:
— Задължен съм ви, мадмоазел. Лежах мълчаливо, опитвайки се да реша дали да прережа гърлото на надутия малък доктор с мръсния му нож или просто да му счупя ръката — и се чудех дали имам сили, за което и да е от двете.
Тя бързо се отдръпна.
— Вие сте буден!
— Нещо такова — съгласи се той, без да отваря очи.
Тя с усилие възвърна самообладанието си.
— Не бива да изразходвате сили за разговор. Имам малко хубав бульон на огъня. Почакайте, ще ви донеса.
Сянка на усмивка премина по лицето му.
— Не мога да правя нещо по-малко от това и със сигурност нищо… повече.
Разбира се, че не можеше. Как може да е толкова глупава? Тя сипа бульон в дървена купичка. Не можеше да намери лъжица, нито чиста кърпа, която да използва за салфетка и когато се връщаше назад към каютата, почти се спъна в мрежите до стола на Жан.
— Спокойно — каза Жан със сянка на предупреждение, както и с красива насмешка.
Сирен се стегна. Какво става с нея? Льомоние нямаше да се изпари, ако не му занесе бульона на момента. Фактът, че беше жив не беше маловажен, но едва ли трябваше да наруши обичайното й спокойствие.
— Той се събуди — каза тя, доколкото можеше по-равнодушна.
Жан широко ококори очи:
— Кой?
— Знаеш кой! Льомоние. — Тя му хвърли остър поглед.
— Никога не бих се сетил.
Тя мина покрай него, без да проговори нито една дума повече и почти не погледна другите, въпреки че почувства погледите им, когато се пъхаше под завесата в малката каюта.
Рене обърна глава към прага. Наблюдаваше я как остави купичката и взе една възглавница, която пъхна зад главата и раменете му да го поддържа. Когато тя загреба пълна лъжица от горещата течност и я поднесе към него, той погледна лъжицата, после нея и отвори уста.