Не бяха го хранили с лъжичка, откакто беше петгодишен, болен от шарка. Беше необичайно усещане, но не неприемливо. Чувстваше, че трябва да протестира, но нямаше сили. Имаше нещо в тази жена, което го безпокоеше. Тя не носеше бонето, което обикновено покриваше косите на жените през деня, а това беше признак на лек морал. Въпреки, че сега бе облякла раирано елече над блузата, той като че ли си я спомняше без него — мержелееше му се розовият блясък на зърната на гърдите й през плата. Тя беше с него тук, в тази каюта сама, когато той беше гол под завивките, както майка го е родила и си стоеше така, като че ли го правеше всеки ден в живота си. Да не би пък да беше някаква проститутка?
И все пак нямаше и най-малка следа от грим по гладкото й овално лице, а кожата й имаше здрав блясък, който говореше за добра храна и дълъг, ненарушаван от нищо сън. Погледът й, който срещна неговия, беше лишен от кокетство, а свежият й дъх напомняше повече на милосърдна сестра.
Нямаше, обаче, нищо монашеско в нея. В чертите й по-скоро се долавяше нещо от ангел на Ботичели, както и в златистите къдрици край бузите, изскочили от сплетената й коса. Рене прекъсна мислите си сепнат. Обикновено не се отдаваше на такива сантиментални фантазии. Сигурно е загубил повече кръв, отколкото си мислеше. Независимо от всичко, той беше достатъчно в съзнание, за да схване, че жената до него е необикновена.
Понякога беше трудно да определиш каква е жената от Луизиана. Повечето се придържаха към една възприета линия на поведение, но от време на време се намираха и такива, които дръзваха да бъдат независими. Това идваше от относителната им рядкост — нямаше достатъчно представителки на пола, за да задоволят търсенето, което водеше до по-висока стойност на съществуващите. Тъй като мъжете бяха готови да пренебрегнат всичко, за да задоволят желанието си, приличието беше докарано до краен предел. По-добре беше да действа внимателно.
Той изчака, докато супата свърши и тя се накани да става. С тих несигурен глас попита:
— Коя сте вие?
Сирен добре разбра проницателния му поглед и усети как бузите й пламват. Тя му каза пълното си име, посягайки да попие капчица от бульона върху гърдите му, преди да срещне отново любопитните му очи.
Той я изгледа продължително с неопределено изражение. Най-после спусна клепачи и издаде тих звук, който можеше да бъде както смях, така и въздишка.
— Мадмоазел Нолте, разбира се — прошепна. — Кой друг?
В продължение на две денонощия от раната на Рене Льомоние изтичаше кръв и лимфа и през това време изглеждаше опасно да бъде преместен. На третия ден Сирен започна да се пита дали нямаше да се чувства по-удобно в собствената си квартира, отколкото върху твърдата постелка. Със сигурност за нея щеше да е по-удобно, ако си отидеше — стаята отново щеше да си е само за нея и нямаше защо да внимава толкова да не го събуди, когато си ляга, или когато се облича сутрин.
Не можеше да се каже, че той представлява голяма пречка. Температурата го правеше склонен към сън — събуждаше се само да яде тлъстите яхнии с месо и бульоните, които тя готвеше за всички. Гастон го къпеше и се грижеше за него като по-нататъшно наказание за това, че се бе отлъчил от поста си. И все пак самото присъствие на този мъж ги държеше в напрежение. Не можеше да се изрече и дума, която той да не може да чуе, ако поиска да слуша и тъй като Пиер настояваше завесата да стои дръпната на една страна — почти нямаше действия, които не би могъл да наблюдава. Сирен не беше изненадана, когато сутринта на четвъртия ден Пиер я извика на палубата.
— Колко време този мъж ще остане при нас? Няма ли никой, който да се погрижи за него, място, където да отиде?
На ярката зимна светлина тя забеляза бръчки по обветреното му лице, които не беше забелязала преди. Също и в сините дълбини на очите му личаха сенки на отдавнашна болка, които беше видяла, но никога не беше дръзвала да задава въпроси.
— Не зная, мосю Пиер — отговори му тя, обръщайки се с официалното му име, както той беше предложил, когато за пръв път се срещнаха. — Бих могла да попитам.
Той дръпна от тръстиковата тръбичка на лулата, която държеше.
— Не че ми се сведи да стои, но един ден това трябва да има край.
— Толкова много хора, които идват в колонията си нямат никого, който да се грижи за тях, когато са болни…
— Точно за това е болницата на монахините Урсулини.
В гласа му имаше твърда и настойчива нотка, което накара Сирен да погледне лицето му.
— От какво се страхуваш? Мислиш ли, че този, който се е опитал да го убие може да го е проследил дотук?