— Не съм обратен и не съм се развеждал наскоро.
На устните й пак цъфна пленителната й усмивка.
— Чудесно!
— Така ли мислиш?
— Определено. Бил ли си женен някога, Гидеон?
— Много бързо обръщаш разговора на лични теми. Винаги ли постъпваш по този начин?
— Обикновено не правя така, но с теб имам чувството, че се познаваме от цели четири месеца.
— Странно. Аз пък имам чувството, че се запознахме днес.
— Струва ти се, че много избързвам, така ли?
— Може й така да се каже. Защо трябва да обсъждаме личния ми живот — накъде биеш, да не би да имаш намерение да ми предложиш женитба?
Сара се изкашля деликатно. Гледаше в менюто.
— Не ставай смешен. Твърде е рано за това.
Гидеон я гледаше, клатейки глава.
— Може би ще е по-добре да предприемем тази стъпка, едва когато му дойде времето.
— Точно както мислех и аз. Няма защо да те тероризирам.
— Не се поддавам на терор. Аз съм в зоната на здрача. Чувствам се точно като Мачу Пикчу в деня, когато Елора дойде на вратата.
Сара се разсмя и с подчертан жест затвори менюто. Очите й сияеха срещу него.
— И какво направи Елора най-напред?
— Отиде право до паничката с яденето на Мачу. Обикновено Мачу би отхапал главата на всеки натрапник, който се приближи на около двадесет метра от храната му.
— Но не и на Елора.
— Да. Тогава разбрах как ни изигра. Мисля, че тя първо го обърка. Докато се усети какво става, беше вече твърде късно. Тя стана постоянен жител на къщата. А ти била ли си омъжена някога?
Този въпрос я завари неподготвена. Гидеон определено изпита задоволство, че най-накрая е постигнал невъзможното. Той имаше чувството, че Сара никога не падаше по гръб. Беше твърде бърза, жива, с пъргав ум — винаги с една крачка напред. Винаги способна да й върти нещата. Погледна я — в момента тя си играеше с вилицата.
— Навремето почти щях да се омъжа — каза тя най-сетне. — Преди около четири години.
— И какво стана?
— Застанах пред олтара.
Той беше смаян.
— В буквалния смисъл ли?
— В буквалния. Много беше неловко, откровено казано. Църквата — пълна с хора. Фантастична рокля. В ресторанта всичко приготвено. И… женихът го няма. Беше изключително притеснително, повярвай ми. Достатъчно притеснително, за да откаже, която и да е жена от венчавка до края на живота й. Но за една писателка никое преживяване не е напразно. След известно време смятам да напиша любовен роман, който започва с това, че героинята е изоставена пред олтара. Необикновено начало, не мислиш ли?
— А как ще свърши?
— Пред олтара, разбира се. Но този път с мъж, който я заслужава.
— Но ти още не си готова да напишеш този роман, нали? — попита той спонтанно.
— Не съм. От това, което преживях, ми остана неприятно чувство, ако искаш да знаеш истината. Дори ако приемем, че вината е била моя.
Гидеон се намръщи.
— Какво значи, че вината е била твоя?
— Изведнъж започна да задаваш много въпроси. Да разбирам ли, че не си отегчен?
— Може да си досадна понякога, Сара, но сериозно се съмнявам, че можеш да станеш отегчителна.
— Приемам го за комплимент.
— Не отговори на въпроса ми.
Сара въздъхна и сякаш подреждаше мислите си. На Гидеон му се стори, че тя тъкмо понечи да отвори устата си, когато дойде Бърнис Сойер, сервитьорката, за да им вземе поръчката. Той изруга наум.
— Аз ще взема лингвини с миди — обяви Сара. — И моля кажете на Морт, че за мен е истинско удоволствие да видя това ястие в менюто ви. Обожавам лингвини с миди.
Бърнис премигна.
— А-а, разбира се, ще му кажа. А за теб, Гидеон?
— Сьомга — намусено изстреля той избора си, като му се щеше сервитьорката да се махне, за да чуе отговора на въпроса, който беше задал.
— Така. Сьомга. Както обикновено — Бърнис се усмихна, необезпокоена от очевидното му раздразнение.
— Чаша вино?
— Да, моля — каза Сара веднага.
— Защо не? — Гидеон припряно даде менюто на Бърнис с надеждата, че ще се сети и ще се махне по-бързо.
— Веднага идвам — обеща тя и се отправи бодро към кухнята.
— Наистина, Гидеон, не е необходимо да бъдеш груб — порица го Сара тихо.
— Груб ли бях?
— Да.
Бърнис изникна отново заедно с виното. Гидеон се овладя и изчака търпеливо Сара да отпие. Тя се загледа към скалите и разбиващите се в тях вълни. Тогава той реши пак да зададе въпроса си:
— И защо беше твоя вината?
— Моля? — тя го гледаше с учтиво неразбиране, сякаш не можеше да проследи логиката на мислите му.