Сара го погледна недоверчиво.
— А наистина ли съжаляваш?
— Да.
— За това, че ме целуна, или за това, което ми каза после?
Той замълча само за миг.
— Не за това, че те целунах.
— А дето ме нарече използвачка и търсачка на богати мъже?
Устните му се изкривиха в кисела гримаса.
— Не съм те наричал с тези думи.
— Но си ги мислеше. Съжаляваш ли и за това?
— Мисля, че да.
Тя сбърчи нос.
— Сякаш говори петгодишно момченце. Мисля, че съжалявам и за това. Но всъщност не съжаляваш. Изобщо. Защото дълбоко в себе си все още се съмняваш дали не съм някоя евтина нахална интересчийка, която иска лесно да забогатее. Ти много ме разочарова, Гидеон. — Виждам, че е така — сухо отвърна той. — Очевидно и мен няма много материал за извайване на герой. Хайде да се абстрахираме от личната страна на нещата. Все още важи ли сделката?
Тя се опита да изскубне ръката си, но не й се отдаде.
— Не зная. Сега аз съм тази, която ще трябва да си помисли. Твоето поведение промени всичко. Ще ти дам отговор утре сутринта.
— Добре. И още нещо. Ако дойда с теб на това търсене на съкровища, то няма да бъда твой наемен работник. Аз не работя за никого. Ще бъдем партньори. И няма да приема никакво заплащане от теб.
— Какво искаш?
— Дял от съкровището, което намерим — каквото и да е то.
Тя се намръщи.
— Нали ми каза, че вероятно нищо няма да намерим?
— Ще си опитаме късмета. Искаш ли да делим печалбата?
— Ами, не зная. Всъщност не съм имала намерение да продавам обиците. Исках да ги запазя.
— Чудесно. За теб остават четири чифта. А аз ще взема петия. По мой избор.
— Не съм убедена, че така е честно. Какво ще стане, ако се окаже, че на сегашния пазар едните обици струват много повече от другите? Например диамантените.
— Това е рискът, който ще поемеш ти.
— Няма защо да поемам каквито и да е рискове, Гидеон. Аз съм тази, която притежава картата, забрави ли?
— Съветите на експерт не струват малко.
— Ти вече ми каза, че не си професионален търсач на съкровища. Само пишеш за иманярство.
— Професионалист съм много повече от теб.
Сара не можа да сдържи възмущението си.
— Жалко, че не мога да наема прочутия Джейк Савидж. Тогава не бих имала нужда от теб.
Той се усмихна.
— Но нали каза, че аз бих се справил много добре, забрави ли?
Най-после тя освободи ръката си и отвори вратата.
— Ще реша утре сутринта.
Сара тръгна към стаята си, а той не се опита да я спре. Тя сгъваше ръката си в китката, за да провери дами функционира. Беше наред. Не я болеше. Той беше силен мъж, но явно владееше силата си.
Точно като герой от нейните книги.
Сара не му достави удоволствие да го погледне, докато отваряше вратата на стаята си. А той не си тръгна, докато не се увери, че си е влязла и е в безопасност. Тя побърза да отиде тайничко до прозореца и да надникне през един отвор на пердетата. Той запали колата и се изгуби в нощта.
Когато паркингът отново утихна, Сара запали лампата и прилегна в единия край на леглото. Започна да обмисля всичко. Няма никакво съмнение. Нейната импулсивност и голямата й вяра в собствената й интуиция пак й докараха неприятности. Беше се държала прибързано, без да отцепи време да анализира с кого имаше работа.
Това, че беше се влюбила в Гидеон Трейс от момента, когато отвори първото му писмо, не означаваше, че го разбира. Оказа се, че този мъж е по-голяма загадка, отколкото бе очаквала. Фактът, че той дори бе започнал ни изпитва съмнение в мотивите й, доказваше това. Просто не разбираше как той може да се съмнява в нея.
Сара започна да трие ръце в скута си — стана й студено, но като че ли не само от падащата навън мъгла. Тя не искаше да застане с лице към очевидното, а явно трябваше да се застави.
Питаше се дали не прави същата грешка, каквато и с Ричард. Питаше се дали умишлено не иска да се вслуша в лошите си предчувствия.
Маргарет беше права. Импулсивността е опасна черта на характера й.
Като въздъхна притеснено, Сара стана и се зае да се приготвя за лягане. Не можеше да направи нищо тази вечер. Щеше да изчака и да види дали утринта няма да й донесе по-ясно решение как да се справи с тази ситуация.
Върни се в своята голяма, студена къща — при котките си.
Чак след няколко часа Гидеон осъзна, че отдавна седи в тъмната всекидневна. На масата пред него имаше половин чаша коняк. Елора се беше свила на кълбо в скута му и мъркаше доволно. Мачу Пикчу се беше изпънал в цялата си дължина на облегалката на дивана.
Гидеон не си бе направил труда да светне лампите. Наближаваше полунощ. Къщата беше студена. Той се чудеше дали си струва да стъква огън.